Докторска Дисертация на Евгений Босилков „За унията на България и Римската Църква през първата половина на XIII век“
Рим, 22 ноември 1931 г.
Шеста глава
ЗА ИЗГРАЖДАНЕТО НА ЦЪРКОВНАТА ЙЕРАРХИЯ
На 24 юли 972 г., след като Йоан Цимисхий разрушил Преслав и Дористолон и отвел българския цар Борис със себе си в Константинопол като пленник, църквите на Източна България били поставени под властта на константинополския патриарх. Но Шлюмберже с право казва: „Поради разрушаването на Дористолон, естествено е да се създаде нова патриаршия в западните земи, които по онова време са независими. Първоначално тя била в София, по-късно във Воден, в Мъглен, в Преспа и най-сетне се установила в Охрид.
А след като и западната част на България била надвита и поробена от Василий Българоубиец, главата на българската църква – архиепископът на цяла (България – след като му било отнето наименованието „патриарх“, останал свободен от юрисдикцията на Константинополската патриаршия. Но бунтът на българите в Мизия през 1186 г. се оказал пагубен за Охридската архиепископия. След отхвърлянето на гръцкото иго по-голямата част от българските църкви се откъснали от нейната юрисдикция. След като удържали победа, двамата братя Петър и Асен основали в Търново ново архиепископско седалище. Избрали да го управлява през-витер Василий, ръкоположен за архиепископ от Бдинския епископ и двамина други, както писахме по-горе.
От 1186 до 1204 г. осем епархии от Охридската църкна били подчинени па Търновската архиепископия. Това били Видин, Сердика, Велбъжд, Ниш, Браничево, Белград, Призрен и Скопие. През 1204 г. самият Охрид бил завзет от латипците, а през идните 1206-1207 г. бил присъединен към България.
Тамошният гръцки клир доброволно или насила напуснал родината, или се присъединил към българския. Несъмнено този факт е бил обсъждан от събора, проведен около 1217-1220 година в Охрид под покровителството на Димитрий Хоматиан, архиепископ на града. Била обсъдена законността на устройството на бъл-гарския клир234 . След смъртта на Калоян, Теодор Комнин, епирският деспот, завлядял Охрид. Сетне за негов архиепископ бил избран Димитрий Хоматиан. Под негово ръководство Охрид си възвърнал славата, додето през 1230 г. отново бил поставен под властта на Търновската църква.
Сетне, от 1185-1186 г. глава на българските църкви станал Василий. В писмото си до Инокентий той пише така: „Аз, Василий, недостоен архиепископ на Ваше Светейшество и пастор Загорски“. Впрочем, фарлати казва: „През 1186 г. Василий поел архиепископската длъжност в Загора. Но по-късно, по време на унията с Рим той изоставил Загорската църква и се насочил към Търновската, за да я укрепи и оглави.“ „Първият патриарх бил преди това архиепископ на Загора, според собствените му изявления от 1186 г.“ пише Ратингер. Смята се, че „Загора“ е старият град Дебелт. Но едва ли може да се приеме, че Василий е бил избран за архиепископ на Дебелт, тъй като през 1186 г., когато той бил ръкоположен, градът със сигурност е бил все още под властта на гърците. Мнозина автори пък уверено твърдят, че „Загора“ е старият град „Верея“ или „Берое“. Според нас Василий не е заемал друг престол освен Търновския нито преди, нито след сключването на унията с Рим. А сетне, братята Петър и Асен, които привлекли Василий към епископския чин, не пожелали да се погрижат за незаетия престол в Дебелт (или Верея), а осигурили на новото българско царство църковен глава наместо Охридския архиепископ, който бивайки иървосвсщсиик с гръцки произход, никога нямало да заеме страната ма българите и бунта срещу гърците, подхванат от братята. Двамата владетели искали да откъснат България от тях не само в политическо, но и в църковно отношение. Избирането и ръкополагането на Василий, както разказва Димитрий Хоматиан, определено били извършени пряко каноните. По въпроса за църковното устройство, правило IV на първия Никейски събор гласи: „Най-подходящо е епис-копът да бъде назначен от всички епископи в страната. Но ако това се окаже трудно поради наложителни причини или поради отдалеченост, тогава назначаването се извършва от трима, които постигат пълно единодушие, вземат решение и от името на отсъстващите и дават писменото си съгласие. Да дават потвърждение на митрополита за дейността във всяка една провинция“. „Никой да не дръзва да назначава епископ без знанието на митрополита“ – четем у Грациан, „но ако някоя провинция реши да има примас – казва Лъв – не ще може да назначава епископ без знанието на митрополита.“
Толкова голямо било влиянието на митрополита при назначаване на епископи, че без неговото присъствие или съгласие не можело да се извърши избирането и ръкополагането им. А ако се извърши, смятало се за недействително, що се отнася, разбира се, до изпълняването на епископската длъжност; тъй че дори епископът да бъде избран валидно, но без допитване до митрополита, не притежавал правото да изпълнява и упражнява длъжността си. Но от писмото на Хоматиан и от Синодалния акт на Охридската църква научаваме как ръкополагането на Василий било извършено без знанието на Охридския архиепископ и дори пряко волята на Ви-динския, и без съгласието на останалите епископи. Затова начинът, по който бил избран и ръкоположен архиепископ Василий и особено моментът на ръкополагането – началото на бунта срещу гърците, ни карат да вярваме, че Петър и Асен направили Търново седалище на архиепископа след победата. В регистрите на Инокентий намираме писмо на Василий, преди папата да го постави за примас на Търново, посочено като „писмо на Търновския архиепископ Василий“. Ако пък прочетем внимателно писмата на Калоян, писани преди унията, ще ни стане ясно, че царят говори за Търновската църква като първенстуваща и поставена над другите църкви, т.е. архиепископско средище, създадено някога от братята му. „В крдя на юни – писал Калоян до папата – изпратих моя и на цяла България архиепископ; архиепис-коп всеобщ, архиепископ на светата и велика Търновска църква.“
А какво да кажем за титлата „архиепископ па Загора“? От XI до XIV век гръцките и славянски автори често назовават е името „Загора“ царство България. За да ие стане тази глава твърде дълга, сравняваме различните места, приведени в забележките.
И сетне, когато в писмата било на Василий, било на Калоян и Инокентий е използвано „загорски“ или „търновски“ архиепископ – в случая е името „Загора“ се назовава България и титлата „архиепископ загорски“ се равнява на наименованието „архиепископ на България“. Знаем, че Охридският архиепископ се е наричал „архиепископ на цяла България“. И нищо чудно, че след освобождението на българите от гръцка власт техният първосвещеник получил титлата „архиепископ па цяла България“. Калоян ясно изложил това в писмото си до Инокентий.
И тъй, през 1204 г, след като Василий бил определен за примас на България, Инокентий посредством влиянието си узаконил архиепископския престол в Търново: „Теб също – пише папата до Василий – поставяме за примас в кралството на българи и власи, с настоящия специален указ предоставяме на Търновската църква правото на първенствуваща“.
Калоян, който бил поискал за себе си патриарх, не одобрявал титлата „примас“. Но в писмото си Инокентий съобщава: „че тези две названия, примас и патри-арх, в същността си са еднозначни, тъй като патриарх и примас изпълняват една и съща роля, макар наименованията им да са различни.“
Поне от V век титлата „патриарх“ обикновено се давала на по-видните митрополити или на архиепископите от самостоятелните диоцези на Римската империя (Римския или Константинополския архиепископ). В строг смисъл тя титулувала само първенците на църквата, които чрез влиятелността на епископската длъжност упражняват по-висша църковна юрисдикция над всеки епископ и митрополит, и първосвещеник, екзарх или католикос в дадена област. И при все че титлата примас сочи една редовна и установена йерархична степен, различна от римския папа, патриарсите и митрополитите, все пак ако някой примас получавал специалнн пълпомощия, длъжността му почти сс изравнявала с патриаршеската. Тъй че Инокентий можел да напише, „патриарх и примас изпълня мат една и съща роля“.
И тъй, архиепископ Василий, назначен за примас, имал прано:
а) на първенство и почит пред всички епископи и митрополити в страната си;
б) да ръкополага и помазва митрополити според първосвещеническите си правомощия, а също да изисква от тях да му засвидетелстват подчинението си;
в) да носи пред себе си знамето на Кръста Господен във всички провинции, в които е прието правото на първенство;
г) да коронова царе, чиито владения са подчинени на църковната му юрисдикция;
д) да освещава светото миро в коя да е църква във Влахия.
По този начин архиепископ Василий (който, както казахме, никога не е заемал друг епископски престол освен Търновския и който сам се наричал „Загорски“, т.е. „Български архиепископ“) бил не само законно помазан, но и отрупан с големи почести от Инокентий III.
Василий се показал достоен за обичта и доверието на папата. Писмата му до Инокентий, както и отговорите на последния предостатъчно ни убеждават, че Търновският архиепископ – мъж великодушен и мъдър в деянията си – бил ревностен поддръжник на унията и поклонник на Светия престол. Той не се поколебал да тръгне към Рим, та сам да преговаря с папата за унията, но не могъл да отплава, възпрепятстван от гърците. Щом научил това, в желанието си да води преговори с българския първосвещеник, Инокентий му писал „Затова опитай да отплаваш за Апулия, понеже оттам ще сторим със сигурност да бъдеш доведен при нас“. И още: „Съветваме и усърдно насърчаваме нашия брат, и чрез апостолическите писмена му възлагаме, ако някога бъде възможно, да ни се представиш лично, дори ако трябва да напуснеш многобройното обкръжение на твоите приближени“.
Освен това Василий бил виден радетел на богопочитанието в страната си. Най-ярко изпъкнало благочестието му при пренасяне мощите на светците Йоан Рилски, Иларион и Параскева, които били тържествено положени в Търново.
Мнозина измежду източноправославните автори подлагат на съмнение верността на Василий към Римската църква. Те твърдят същото и за Калоян.
„Щом като – казва Ксепопол – Йоапица вдигнал орежие срещу латинцмте, той се отделил от Римската църква. Търновският патриарх, който дотогава бил подчинен па папата прекъснал отношенията, които го свързвали с Рим, по същото време, както и неговият владетел. Цухлев твърди, че Василий бил виден под-дръжник на източното православие. Но според нас католическата вяра на Василий се потвърждава напълно от два източника. Василевски издаде писмото на Анкирския митрополит Христофор (от 1232 г. солунски екзарх) до българския цар Асен, писано в края на 1232 г.270 От него става ясно, че по това време Асен изоставил унията. Между другото митрополит Христофор пише, че в Света гора разговарял „с преблагия архиепископ Търновски,… когото – казва Христофор, помолих да се завърне в своята църква. А той, като ми отдаде почит, ме помоли за извинение и не отговори какво възнамерява да направи. Но аз не пожелах да повярвам на чутото, преди да известя Ваше Величество за всичко това. От друго място до наша милост достигна слухът, че въпросният архиепископ се отказал от длъжността си и Търновската църква е останала без пастир.“
Наистина, в писмото на Христофор не се споменава името на „архиепископа“. Но в житието на св. Параскева Евтимий разказва, че през 1231г. мощите на светата девица били пренесени в Търново и приети от голямо множество, начело с патриарх Василий.
Василевски смята, че става въпрос за втори с името Василий.
В това той следва мнението на Голубински. Но ние споделяме като по-вероятно схващането на Златарски Ников и Цухлев, които твърдят, че „архиепископът“, за когото става дума в писмото на Христофор Анкирски и упоменатият от Евтимий Василий са едно и също лице, т.е. Василий първи, патриарх Търновски.
Гореспоменатите автори – с изключение на Цухлев – виждат мотивите за оттеглянето на Василий в отказа на Асен от унията с Римската църква. Българският примас отказал да последва царя в отцепването му заради клетвата си за вяр-ност към Апостолическото средище.
Верността на Василий към унията с Римската църква се потвърждава и от тъй наречения „Синодик на Борил“. Наистина, нри изброяването на търновските патриарси, писано през XIV век, липсва името на първия патриарх. Нищо чудно, че българите, които през този век отново изпаднали в схизма, предали на забвение и изличили от списъка на търновските патриарси Василий – покровителя на унията, който до смъртта си останал свързан е Римското средище. Това, че авторът пропуснал името му в ръкописа си, според нас е неоспоримо доказателство за предаността му към католическата вяра.
И тъй, в заключение нека разгледаме накратко различните твърдения, изложени в тази глава. Казахме, че през 1186 г. Василий е бил ръкоположен за архиепископ без надлежното позволение. Сетне от неговите писма, както и от тези на Калоян и Инокентий става ясно, че той никога не е заемал друго седалище освен Търновското. И макар да се нарича „архиепископ загорски“, ние потвърдихме, че тук името Загора означава „България“. Чрез различни документи се постарахме да докажем, че Василий е съхранил католическата вяра до смъртта си. Но колко дълго е живял, не ни е известно.
До тук говорихме за патриарх Василий и за първото църковно средище в България – град Търново. Не излагаме пълен списък на митрополиите и епископ- ствата; такъв може да се види у Голубински и Дринов. За нас е достатъчно да посочим имената на онези епископи, които са имали отношения с Инокентий III.
Първият е Анастасий, архиепископ на Велбъжд. Нему Инокентий изпратил палиум през 1204 г. чрез легата си кардинал Лъв. Другият е Сава, архиепископ на Приослава или Прослава285 – днешен Преслав, в древността наричан Марцианопол.
В преписката се споменават само тези два митрополита. Василий пише до Инокентий: „Изпрати ми, благи отче, палиуми за нуждите на двамата митрополити – на Преслав и на Велбъжд.
В писмата са назовани четирима български епископи: на Скопие, Ниш, Видин и Браничево.
За средищата на тези епископи по-обстойно пише Ратингер289, към когото насочваме нашия читател.
