Докторска Дисертация на Евгений Босилков „За унията на България и Римската Църква през първата половина на XIII век“
Рим, 22 ноември 1931 г.
Четвърта глава
ЗА ХАРАКТЕРА НА УНИЯТА
§ 1 – За начина, по който Инокентий осъществил унията
Удивителна е загрижеността на папа Инокентий за преодоляването на източната схизма. Той насочил загрижеността си към различни земи – Бохемия, Сърбия, Грузия, Армения, България и дори самата Гърция, където през 1205 г. бил изпратен кардинал Бенедикт да преговаря за уния с гърците. Благословеният плод, донесен чрез старанието на папата при тези преговори, следва да се припише на особения начин, по който той подготвил унията. Откриваме този способ ясно изложен от пратеника Бенедикт в неговите разисквания за уния с гърците: „Признаваме – казва той – че различните църковни обичаи по никакъв начин не носят схизма или вреда за вярата, тъй като църквите са създадени в една вяра.“ При проведените след това разисквания относно обредите и церемониите Инокентий непрестанно внушавал на всички, с които преговарял за уния, тази основна истина – първенството на Първосвещеника папа и Римската църква. Този въпрос намираме обяснен отново и отново в писмата до българите. Папата не желаел да продължи преговорите, преди да се увери, че българите са схванали правилно това учение.
Освен това Инокентий се постарал да опознае историята, а чрез нея и – тъй да се каже – психологията на българския народ: „Погрижихме се регистрите ни да бъдат прочетени внимателно… Заръчваме на пратеника си най-усърдно да проучи истината чрез старите книги и други документи“.
Така Инокентий откроил тази „политическа колебливост“ у българите между византийското и римското църковно средище, ясен признак за тяхното непостоянст- во. Затова и „споменът за подобно лекомислие, казва Инокентий, ни накара да бъдем предпазливи“. На папата не убягнала присъщата на българите склонност къй основаване на техни „автокефални“ църкви, характерна по-скоро за „националния“, отколкото на католическия характер. И тъй, той често говори за целокупността на църквата или за папата, поставен над всички църкви. По-нататък Инокентий пише до Калоян как на папата било речено. „Ето, поставих те над всички народи; управлявай, за да отнемаш, да разтуряш, да разбиваш и да съграждаш, и да отглеждаш“. Упоменато е и това: „А пише, казва Инокентий, че той [св. Петър] стигнал до Господа над вълните на морето, изобразяващо този свят. Та нали това ясно показва, че на Петър са били поверени собствено не някоя отделна църква, а Вселенската църква и целият свят“. Така Инокентий винаги изтъквал на първо място това основно учение и пропускал страничното, което могло да бъде въведено и след осъществяване на унията. Щом разбрал, че и двамата – Калоян и Василий – схващат правилно въпроса за първенството, папата бил „обхванат от голяма радост“.
По-трудно било де се увери в искреността на българския владетел по отношение на унията. Папата знаел, че само на думите не бива да се вярва, защото още навремето Църквата многократно изпитала на каква изменчивост са способни българите – те често се извръщали натам, откъдето повеел благоприятният „полити-чески“ вятър, като забравяли обещанията си и свещените договори. И тъй, папата усърдно се заел да узнае намеренията на владетеля Калоян.
„След като напълно се убедим, пише папата до Калоян, чрез него [Домииик] в искрените ти намерения и преданост“… „ще изпратим при тебе по-видни вестители, след като усетим чувството ти на преклонение пред Римската църква“. До архиепископ Василий Инокентий пише следното „За да можем да се осведомим относно неговата собствена [на Калоян] и на народа му преданост и относно наст-роенията в страната му [изпратихме Доминик] и „след като се осведомихме, ро-шихме да изпратим при него капелана Йоан“; и най-сетне това: „И след като сме се осведомили за всичко чрез него [капелана Йоан] и чрез твоите вестители, по-решително и по-скоро да действаме, както следва“.
Всичко това достатъчно добре показва благоразположението и загрижеността на папата в преговорите по унията. Вследствие казаното и приведеното по-горе с право можем да заключим: Инокентий е направил всичко, за да се осведоми по- пълно относно правилните възгледи на цар Калоян и архиепископ Василий за първенството на Римския папа сред българите и да се убеди в искреността им по отношение на унията.
§ 2 – За искреността на Калоян в преговорите за уния
Изглежда унията, за която говорим тук, била твърде нежелана за източноправославните дейци. Те остро й се противопоставяли и изобщо не я признавали, като твърдели, че българите са я сключили фиктивно и едва ли не лицемерно, за да си издействат корона от папата и че веднага след получаването й са се отдръпнали от него и от католическата църква. Всички православни автори, които разглеждат унията на българите при управлението на Калоян, смятат, че тя е била предизвикана от „политически“ съображения и не е била искрена. Според нас това разпространено мнение произлиза от неправилното тълкуване (дори и до днес) на някои части от Калояновите писма поради непознаване на документите. Освен това договорът, който Калоян сключил с гърците през 1204-1205 г. и войната, която водил с латинците пряко волята на Инокентий, накарали мнозина автори да се усъмнят в искреността на българския владетел. Тук ще се заемем да докажем, че войната на Калоян срещу латинците нито е разколебала неговата добросъвестност, мито е била в разрез с католическата вяра. Не желаем да отричаме, че политическите съображения и желанието за корона и патриарх някак са се свързали с подбудите за подемане на преговори по унията; но в нашите очи това ме изключва искреността на желаещите уния, нито предаността им към Апостолическия престол.
Както и да стоят нещата, трябва внимателно да се отбележи, че началото на унията било поставено през 1199 г. след първото писмо на Инокентий; затова и не може да се смята, че Калоян тиранично е наложил унията на българския народ. Наистина, отдавнашна била склонността на българите към Римската църква. При-чината за тази склонност трябва да се търси в жестокото робство под властта на гърците, което българите претърпели от 1018 г. до 1185 г. Те възненавидели гърците заради тежките злини на игото; тази ненавист увеличила предаността им към Римската църква и веднага след като се откъснали от империята, те се заели да встъпят в уния с Рим. Казаното по-горе се потвърждава от самия Калоян, който пише на Инокентий: „И при все че достопаметните ми братя отдавна желаеха да проводят [пратеници] до Ваше Светейшество, все пак не успяха да достигнат до Вас заради множеството ни противници“. Относно самия себе си Калоян свидетелства: „И ние, като счетохме за добре да направим същото, се обърнахме към Вас веднъж, втори и трети път, но не успяхме да постигнем желаната цел“. Трябва да се отбележи, че това е писано през 1201г.; следователно са правени различни опити преди това време, т.е. преди нашествието на латинците на Изток и преди началото на конфликта с унгарците; вероятно е тези събития да са предоставили възможност за ускоряване на унията, но не и да са я предизвикали. След като посочихме първо тези неща, ще пристъпим към писмото на Калоян до Инокентий. От него ще можем да почерпим много сведения за искреността на владетеля и предаността му към Римската църква.
Още в първото си писмо до Инокентий Калоян моли за уния със следните думи: „Нашата държава желае от Апостолическия престол това – да бъдем укрепени в Римската църква като синове под майчина закрила“. В това писмо Калоян нарича Църквата „майка“: „Преди всичко искаме от Римската църква, нашата майка, короната и почестите като любим син.“ Особено внимание следва да се обърне на тези му думи към папата: „Всичко, което решиш да възложиш на нашата държава, ще бъде изпълнено в чест на Бога и Римската църква“. Достойно за похвала е впрочем това, че при преговорите за унията нито веднъж не откриваме Калоян да е извършил нещо срещу папските легати. И наистина, той приемал благосклонно всичките им наставления. Когато през 1203 г. гърците се опитали да привлекат Калоян към себе си, като му предложили корона и патриарх той, след като отхвърлил предложенията им, засвидетелствал на папата преклонение, искреност и вярност. Пишейки до него Калоян казва: „Искам да съм раб на св. Петър и Твое Светейшество…“ И като молел за пратеници, които да осъществяват унията с Римската църква, прибавил: „Да бъда твой раб до края на живота си“.
Кой не би се учудил, че Калоян сс поставя под властта на паната с такава готовност и бодрост? Към всичко може да се прибави и това, че той е разбрал прекрасно служенето на католическата църква и първенството на папата; сам той споделя това, като пише: „Аз разбирам., че ти [Инокентий] имаш от Бога власт да единяваш и разтрогваш, както я е имал блаженият апостол Петър.“ След сключването на унията Калоян нарича Инокентий „баща, особено скъп на моето царство“ и прибавя: „Цяла България, Влахия и всичко в моята държава усърдно прославя, величае и възхвалява Ваше Светейшество“. Сетне, три години след осъществяване на унията, като се озовал в голяма опасност поради войната с латинците, Калоян не предал вярата си, но уверил папата в своята преданост с думите: „Ако стане нужда, бих дал главата си за Църквата“.
Приведените дотук доказателства водят до следните изводи: първо – че Инокентий не желаел да сключи уния с Калоян, преди да се убеди в искрените намерения на владетеля и в това, че той съвсем добре познава основното условие за съединението – признаване на върховенството на Църквата и Римския папа.
Второ – от друга страна, че Инокентий все пак сключил унията, без съмнение е най-доброто доказателство за искреността на Калоян. Впрочем, то ясно личи в гореизложените извадки от неговите писма.
§ 3 – За противниците на извършената от Калоян уния
Почти всички православни български и руски автори приемат, че коронацията на цар Калоян от Римския църковен престол е била извършена, но че тя е политически акт, заради който царят не променил вярата си и не изоставил православието. За всекиго е ясно, че това е същото като съвсем да отричат съществуването на унията между българската и Римската църква. И после, понеже тези автори знаят, че Калоян е дал на върховния папа клетва за вярност, стремежът им да защитят православието ги кара несъзнателно да обвиняват Калоян, а оттам и Василий и целия български народ, в най-тежкото престъпление, т.е. в клетвопрестъпничество. Казваме „стремеж да защитят православието“, защото трудовете на Палаузов, Раковски, Дринов, Голубински и Успенски, които разглеждат унията между Калоян и Инокентий в частност или в по-общ план, се появили в момент, когато сред българите се било разпространило „движението към Рим“. Като виден радетел за него се проявил Драган Цанков, който преминал към католическата църква заедно с неколцина източноправославни. В писанията си той разказва за унията на Калоян с Инокентий от 1204 г., за да убеди българския народ в необходимостта от съединение с Рим и за да докаже исторически тезата си139. Но достатъчно би било да разгледаме трудовете на гореспоменатите автори в онези части, в които става дума за унията, за да бъде съвсем ясно, че те са били водени по-скоро от полемичен дух, отколкото от любов към историческата истина. Сред всички тях се отличил Раковски, който Рил дотам дъртак, че просто отрекъл някога да са съществували подобни отношения между Римската и българската църкви, а още по-малко, казва той, по времето па Калоян, който тъй сурово се гневил на латинците. Палаузов не отрича унията,“по твърди, че тя е била несвойствена, едва ли не наложена отвън и погрешно смята, че е била следствие от незначителна промяна на мнението и че не е било в състояние да подкопае православието, нито да промени обичаите на държавата.
Сред различните доказателства, чрез които Марин Дринов се опитва да опровергае съществуването на унията, откриваме следното: „Освен помазването – казва той – българите не възприели никакви папски въведения, нито са изменили на догмите. Подчинението на българите било фиктивно – те останали верни на православието.“
Подобни твърдения намираме и у руските автори. Голубински например пише така: „Българите най-малко от всички народи възнамерявали да преминат към Римската църква, но сключили унията по необходимост и веднага след като постигнали целта си се отказали от нея“. „Без съмнение – казва на друго място той – отделянето на българите от православието е било привидно.“
Успенски, макар и да признава съединението, се стреми да докаже, че то е било твърде краткотрайно, като казва „Политиката тласнала Калоян към Римската църква и отново политиката [т.е. войната срещу латинците] го накарала да я напусне“.
Общо взето, тези мнения твърдят, че споразумението е било сключено привидно и че Калоян дори не е имал намерение да сключва уния с Римската църква, понеже мислел, че ще успее и без него да получи корона от папата. Средновековната история ясно ни сочи колко погрешно и неправдоподобно са обосновани тези твърдения. Защото при извършването на коронации винаги и от всички са се изисквали признание на католическата вяра и клетва за отстояване на католическата религия и църква. Калоян положил и двете в хрисовула, е който подчинява царс-твото си па Римската църква. И сетне в „акта на коронацията“ никога не е бил увенчан никой некатолик. Затова Калоян подпечатал документа за сключване на унията още в началото иа 1204 г. преди коронацията на 8 ноември същата година.
По-горе вече споменахме за предвидливостта на Инокентий при преговорите за съединението, чрез която той искал да се увери в Калояновата искреност. Не по-слабо личи чувството на преклонение в събраните му писма. А и самото постоянство на Калоян в съюза с папата чак до смъртта му е друго прекрасно и необоримо свидетелство срещу обвиненията в лицемерие при подготвянето и сключването на унията. Та нали ако българският владетел се бе разколебал сериозно в католическата вяра, Инокентий щеше незабавно да го отлъчи, както по-късно направил Гри- горий IX с Асен (1236 г.). Но срещу Калоян не откриваме даже намек или заплаха за отлъчване. Нещо повече – в последното си писмо до него от 1207 г. папата го нарича „мой скъп син“. Един съвременен български автор – Ников дори твърди, че Калоян и в смъртта си останал в единение е Римската църква. „Често обсъждан въпрос бе – казва той, – дали унията между българската църква и Рим се е запазила дълго или не? Но ясно е че докато били налице причините, наложили съединението, т.е. политическата власт на папата, лошото състояние на Вселенската Патриаршия и на Никейската империя, липсвали и съображения за отмяна на унията по време на царуването на Калоян.
По-разпространено сред авторите е мнението, че унията е била вдъхновена от „политически“ съображения. Съвсем не зная какво разбират те под названието „политика“! Ако не се лъжа, тук с „политика“ се назовава някакво преходно благо, каквото в случая ще да е „придобиването на короната“, а после и признаването па Българското царство от папата и може би надеждата за по-лесно сприятелявано е латинците. Каквито и да са техните мнения, ние смятаме следните положения за пределно ясни и съответстващи на истината:
1) Гърците със сигурност са предложили на българите корона и патриаршия; това изключва правотата на онези, които твърдят, че придобиването на короната и патриаршията са били основните съображения, тласнали Калоян към Римската църква.
2) Що се отнася до дружбата с латинците, накратко ще кажа, че те силно излъгали надеждите на Калоян. Несправедливо отхвърлили помощта, която им предложили българите.
За латинците ще говорим повече по-долу. А сега е трудно да се каже какво друго можем да разбираме под понятието „политика“. Ще оставим заключението на гореспоменатите наши противници.
Изглежда, войната на Калоян срещу латинците е друг спорен въпрос, който тук трябва внимателно да се обсъди; чрез него мнозина автори се опитват да оспорят унията. „Войната срещу латинците – казва Дринон – ясно доклана, че Калоян пс сбил католик.“ „След като латинците завзели Константинопол – пише Успснски- Калояи подел значителна дейност не по запазване па унията е Рим, а в защита на православието срещу тях.“ Румънският автор Хурмузаки пише: „Невниманието на латинците според неговото виждане го освободило от всички по-нататъшни за-дължения към Рим.“ А ето какво твърди Ксенопол: „Веднага щом вдигнал оръжие срещу латинците, Иоаница [Калоян] се отделил „от Римската църква“.
Де да бяха невъзможни войните между католическите области! Всички хора имат еднакво право преди всичко да се защитават от неприятелите на родината. „Нападението срещу латинците – казва Лах, – съвсем не е признак или доказателство, че Калоян е изоставил сключеното с Римската църква съединение. В противен случай трябва да кажем, че всички други католически владетели, които са водили войни пряко волята на папата, са изменили на своята вяра“.
С право Василевски пише: „…Калоян не е бил ревностен защитник на православието. Военните му действия в Тракия и Македония по никакъв начин не са могли да го подтикнат към действителен разрив с римския църковен престол. Защото и българският цар, и самият Инокентий добре знаели, че политическите договори и враждите не водят до църковни и религиозни противоречия и че е възможно католическите владетели да воюват помежду си по основателни причини, без ни най-малко да се отказват от вярата си и без да престанат да бъдат синове на Римската църква. Тази свобода прогласява Калоян, като пише до Инокентий: „Но във всичко да бъдем свободни.“
Що се отнася до историческия факт, със сигурност можем да заключим, че като вдигнал оръжие срещу латинците, Калоян не само не е разколебал верността си към Римската църква, но дори справедливо е защитил правотата си. Защото предприетият от латинците IV кръстоносен поход на Изток имал за цел от името на папата да прогони неверниците от светите земи; но в действителност той започнал да служи на владетелските домогвания. След като латинците завзели Константинопол, Калоян представил някои изисквания към завоевателите, за да се погрижи по-надеждно за сигурността и спокойствието на своето царство Но латинците, подучени навярно от същите победени гърци, отхвърлили исканията на Калоян, нарекли го узурпатор и го обвинили в опит да погуби гръцката империя. Сетне изискали от него да се подчини безпрекословно на тяхната власт“. Вследствие на това била подета голямата война срещу латинците.
И понеже положението било тъй неблагоприятно, останалите в Тракия гърци – също безмилостно притиснати от тях – намерили сгода да избягат при Калоян, като предложили да му помагат във войната срещу латинците. След победата през 1206 г. гърците, които оказали помощ на Калоян, сега насочили оръжието си срещу самия него. Поставен в най-тежко положение, Калоян повел безмилостна война и срещу латинци, и срещу гърци, за да защити, спаси и съхрани родината си. Никита Хоииат казва: „При тези походи [в Тракия и Македония] скитите и класите навършили такива неща, каквито мито са виждани, пито са чувани, пито някому са хрумвали.“ Как може достойно да бъде наричан „защитник па православието“ Калоян, който се отличил е такава жестокост спрямо гърците, та сам себе си смятал за „ромеоктон“.
Какво общо има всичко това с вярата? Ако трябва да се търси някакво религиозно основание, то може да бъде открито у латинците – кръстоносци, които били подели този четвърти поход на Изток именно поради такова основание, но – както е известно – тъй лекомислено се откъснали от своята цел.
И тъй, не е имало никакво религиозно основание, а ламтежи и взаимно вероломство между латинци и гърци, а също омраза и коварство от двете страни спрямо Калоян. А любовта към родината и необходимостта да я защитава срещу два врага, подтикнали Калоян към такива злини. Затова ние на драго сърце отсъждаме заедно с почитания Ратингер, че във враждите с латинците „църковни проблеми въобще не е имало и отношението на българския цар към Инокенти е било най- добро“.
Като оставим настрана много други въпроси, нека преминем най-сетне към последния довод срещу унията: „Българите – казват – не въвели никаква промяна нито в догмите, нито в обредите или в езика на литургията. Не пожелали дори да заменят титлата „патриарх“ с названието „примас“.
Само при непознаване устройството на католическата църква би могло да се измисли това! Що се отнася до наименованията „патриарх“ и „примас“, сам Инокентий пише, че между двете думи няма никаква разлика. Трябва да се отбележи – казва Д’Аврил – че в съобщенията си папата използва думата „примас“, за когото твърди, че е равностоен на патриарх, докато българският цар и българският първосвещеник след коронацията обикновено използвал думата „патриарх“. Вероятно Йоаница държал неговата църква да не бъде по-нискостояща от константинонолс- ката, което според него зависело не толкова от самата титла, колкото от името. Що се отнася до славянския или византийски обред, Инокентий го оставил почти непокътнат. Защото Римската Църква допуска всякакви обреди, освен „ученията и прегрешенията“, стига само да не са застрашени догмите. Католицизмът в никакъв случай не е и латинизъм; тъй като се състои не в обреда или езика, а в единството на догмите с папата – земния глава на църквата. А всяко спазване на обред или език остават на второ място.
Инокентий никога ис с искал да променя ии.чаптийския обред. Ито какао отговорил той на латинския патриарх а Константинопол Т, Моросинн според Люшер: „Патриархът го пита – казва авторът – дали може да позволи на гърците да служат литургия съобразно техните национални богослужебни обреди, или… трябва да из-вършват меса на латински дори ако не го познават? Папата отговаря ясно, че ако те не могат да правят това според латинските правила нужно е да бъдат оставени свободно да следват гръцката религиозна практика.“168
Но все пак папата внесъл някои промени в литургията у българите:
1) Предоставил не само на патриарха, но и на останалите епископи правото да освещават светото миро за кръщение, конфирмация и маслосвет на Велики четвъртък;
2) Поел помазването на презвитерите под свое разпореждане и на епископите – под свое освещаване;
3) Конфирмацията, която по-рано обикновено се давала от презвитерите, папата впоследствие възложил само на епископите.
Папата казва, че тези промени се изискват „не от латинския обичай“, а „от Божиите разпоредби“. С тези думи той ясно показва, че ни най-малко не желае да натрапва на българите латинския обред.
Последният довод срещу унията е следният: българите не променили нищо в догмите. Но нелепо е в църковната история да се говори за „съединение е Римската църква“, без да бъдат отхвърлени лъжовните догми на „схизматиците“. Защото католическата църква, основана от самия Христос Господ, е учителка и светлина за всички църкви. И както казва Инокентий: „Христос не само поставил Римската църква начело на всички вярващи, но и я издигнал над останалите църкви, за да могат не само да получават от нея правила за живеене и напътствия за нравите, но също така да възприемат поученията на католическата вяра и смирено да спазват нейните обичаи.“
И тъй, българската църква, обвързана с гръцкия разкол, отричала първенството на римския папа. От писмата на Инокентий – както видяхме по-горе, става ясно, че той самият е бил твърде загрижен за правилното схващане на българите относно първенството на папата, та да могат те по този начин да се образоват в това учение и във вярата на римляните, „вяра, която – по думите на св. Йоан Златоуст – е една и съща и неизменна, която се прогласява и изповядва в целия свят и която се възхвалява не само на земята, но и в небето.“ Следователно признаването на първенството на римския папа е било за българите – тъй да се каже – задължително условие за унията с Римската църква. С приемането му те премахнали всякакви йерархични отношения е гръцката църква.
И тъй, към изтъкнатите по-горе новости, които българите въвели в обреда, прибавяме някои условия за осъществяване на съединението, приети от тях, които папата поставил:
1) Признаване първенството иа папата, когото самият Калоян нарича „пресвети римски папа, наследник на Пърноаностол Петър“, наставник иа целия спят“, „всеобщ баща“.
2) Подчинението на цялата българска земя, извършено от царя по следния начин: „Нека всички църкви в цялата ми империя и във всяко мое владение и патриархът в столицата ми, епископите, архиепископите и всички свещеници да бъдат подвластни на Римската църква и да спазват законите, обичаите й и почитта към пея, както ги съблюдаваха древните ми предци, достопаметните императори па цяла България и Влахия, а също така и ние, следвайки техните стъпки … и т.н.“
„С тази клетва – казва Мишев – Калоян признава и ясно свидетелства, че предците му са получавали короната си от папата“. А ние можем да отбележим и това: „Както Първото царство и Първата българска независима църква – казва Д’Аврил, – така и Второто царство и Втората българска независима църква първо-начално били признати и осветени от Светия престол в Рим“
3) Клетвата за вярност, дадена от Калоян: „…че нито мое величество, нито другите владетели на моята държава някога ще се отделят от Римската църква и от Апостолическия трон на първоапостол Петър“. Василий също дал следната клетва: „От този час нататък ще бъда верен и покорен на блажения Петър и на Светия Римски Апостолически престол и на моя господар Инокентий и неговите приемници.“
4) Обещание завладените впоследствие земи да бъдат подчинени на Апостолическия престол.
Вследствие приемането и изпълняването на тези условия проличало чувството на преклонение пред Римската църква от страна на Калоян и целия български народ, съгласно този съвет на Инокентий: „И тъй, напомняме на твоя царска светлост и настоятелно те съветваме да посрещнеш папския легат любезно и старателно да го почетеш, като сам приемеш и спазиш неговите препоръки наставления и се погрижиш те да бъдат приети и спазени от цялата твоя страна. И да изпълниш написаното по-горе тъй, че вследствие на дейността ти да усетим чувството на преклонение, което – вярваме – храниш спрямо нас и Римската църква.“
Накратко можем да сведем възраженията срещу унията до следното:
1) Унията на българите през царуването на Калоян, подбудена от политически причини, е била лицемерна и фиктивна, т.е. в крайна сметка не е съществувала.
2) Войната на Калоян срещу латинците показва, че съединението не е било извършено или че е било отменено.
3) Нe е имало никаква промяна и уредбата па българската църква, следователно въпросната уния не се е състояла.
Смятаме, че сега наистина сме доказали колко исторически несъстоятелни са тези разнообразни мнения на противниците на унията; тъй като някои от тях са лишени от историческо основание. Други просто биват оборени от писмата на Инокентий и Калоян. А трети най-сетне са нелепи и самите факти ги опровергават. Ние действително не отричаме, че при унията е била налице и някаква второстепенна „политическа“ причина.
Но доказахме и чрез документи, и чрез исторически факти, че това съединение е било „истинско“ и „искрено“ и че Калоян никога не се е отмятал от него.
Нека приключим тази глава с мисълта на почитания Маркович: „Сигурно е вярно, че политиката е довела Калоян при папата, но в течение на събитията и при всички обстоятелства е очевидно, че той често държи на думата си и вярата си и чак до смъртта си остава свързан със светия Петров престол.“
