Докторска Дисертация на Евгений Босилков „За унията на България и Римската Църква през първата половина на XIII век“
Рим, 22 ноември 1931 г.
Трета глава
ЗА СКЛЮЧВАНЕТО НА УНИЯТА И ЗА КОРОИАЦИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ ЦАР (1203-1204 г.)
§ 1 – За второто и третото пратеничество на Инокентий III до Калоян.
И тъй, след като архиепископ Василий, възпрепятстван от гърците, не могъл да стигне до Рим и на свой ред изпратил при папата „двамина добри люде“, няколко дни по-късно бил повикан от Калоян в родината; ето как Василий известява Инокентий за това: „До мен пристигна писмо от господаря ми, император Йоан, в което пише връщай се бързо, защото тук дойде кардинал, изпратен от нашия повелител, папата.“
Папският легат, който донесъл отговора на Инокентий до царя и архиепископа, бил капеланът Йоан, „когото – както свидетелства папата – ние приветстваме сато особено боголюбив измежду другите капелани“.
Писмото на Инокентий до Калоян е обвеяно от благосклонност и строгост и излъчва мъдрост. Като встъпление папата посочва, че Църквата е призвана да събеере всички народи „в една кошара“. Нататък се говори за короната, която Калоян желае да получи от Римската църква по примера на предшествениците си, „единият от които бе Петър, вторият – Самуил и други…“.
За да проучи по-добре въпроса, папата внимателно прочел папските регести, от които както сам казва, „ясно разбираме, че в подвластната на теб страна, е имало мнозина короновани крале.“ Но папата не пропуска и това, че българите са били възпрепятствани от известна нерешителност да се присъединят било към римското, било към константинополското църковно средище те ясно показали тази колебливост при царуването на Борис, когато „съблазнени от даровете на гърците и подмамени с обещания изгонили римляните и приели гръцките презвитери“. За да не сполети повторно подобна несправедливост Апостолическия престол и да не може отново зъл съветник да промени убежденията на българския владетел и тъй да се превърне в беда, онова което папата добронамерено му представил – т.е. коро¬ната и скиптъра, Инокентий се погрижил да се вземат извънредни мерки. И така, той пише до Калоян: „Паметта за такова непостоянство ни направи тъй предпазливи да не изпратим при теб никого от нашите братя, кардиналите“.
При все това съществувала друга причина за по-внимателното проучване на въпроса за коронацията на българския владетел – преговорите за присъединяването на българската църква вече били известни на унгарския крал, многообичания син на Римския престол. А унгарският крал още от 1202 г. се сражавал с Калоян, когото наричал „подъл измамник“ за земите Браничево и Белград. Инокентий предвидил, че унгарският крал, покварен от ненавист или ревност, може да се обърне към Светия престол като към съдник с тази си жалба.
Затова папата бил заръчал на свой легат „посредством древни книги и други документи усърдно да събира сведения“ за короната на Калояиовите предци, „дадена им от Римската църква“. А след като той откриел неподправени свидетелства за короноването на българските владетели, тогава Инокентий щял да разполага с много доводи, които да изтъкне срещу жалбата на унгарския крал, за да докаже справедливостта си и да защити правата на българския владетел. В същото писмо папата говори и за заръката, която дал на пратеника – да създаде църковна йерархия, т.е. „да назначи тези. които следва да бъдат назначени, а които следва да бъдат посветени – да посвети“.
Очевидно в писмото си до царя Инокентий обсъжда по-скоро светски въпроси; но когато пише до архиепископа, той настоява, че за да се съединят с Римската църква българите по необходимост трябва да усвоят много неща, свързани с въпросите на вярата. Първосвещеникът разкъсва завесата, за да покаже раздора, който разделя двете църкви и преминава към признаване първенството на Църквата и Първосвещеника. Защото първенството на Църквата и Първосвещеника не е нещо преходно, та да могат владетелите на този свят да го осигурят. Първенството е нещо духовно, нещо, което може да бъде предоставено само непосредствено от онзи, който е дух и когото в духа боготворим. Следователно духовната власт, която Светата римска църква и римският Първосвещеник упражняват над целия христи-янски народ, не произтича от преходната власт на владетелите, която е от много по-долен разред, а направо от Бога и Господа Исус Христос, който – като предавал тази власт и първенство на Петър, казал: „Паси агънцата ми, паси стадото ми“. След това Инокентий заключава: „Като странник се показва всеки, който не поиска него [Христовия наместник] за глава и пастир“, защото „тялото на Светата църква е едно, според казаното от Апостола: Всички сме една плът в Христа“. И затова папата най-напред поискал да напомни на архиепископа, комуто възлагал да управлява българската църква, че „Апостолическият трон, опора и глава на всяка църква, е основан от Господа и от никого другиго. И както гредата поддържа входа, така авторитетът на този свят престол поддържа всички църкви, защото тъй нарежда Господ.“ „Съветваме и горещо молим нашия брат – тъй пише Инокентий до Василий – догдето признава наставничеството и първенството на Алостолическия трон, да постоянства в предаността си към нас и Римската църква.“ В знак на бащинска обич папата изпратил на Василий палиум, а с него и пратеници, за да бъдат „полезните съвети и препоръки“ възприети както подобава не само от царя и архиепископа, но и от „цялото множество българи и власи“ „та тези, които произхождат от римляните, да спазват обичаите на Римската църква“.
Това са накратко нещата, които Инокентий писал до българите. Калоян несъмнено останал обезпокоен, че папата се бавел да изпрати „големите вестители“. Така премъдрият отец трябвало да предизвика размирния му дух, като му разкрие също и значимостта па желаната цел, т.е. унията. И дори някога българският пладетсл да би сметнал, че може да придобие „короната“ и признанието на царството си чрез едно лъжовно съединение, съединение само на книга и така да се подиграе с Римската църква, то сега твърдостта на папата, който склонил да му даде желаното едва след като била отпъдена сянката на съмнение в искреността на царя, щяла да го накара да изостави тази идея или да я обяви открито. Действително, не може да се отрече, че пристигането на латинците пред Константинопол е могло да породи някакво доброжелателство спрямо Римската църква и владетелят да е решил, че и в политическо отношение съединението може да се обърне в полза на народа и чрез него да се спечели приятелството на латинците.
Но, както и да е, Калоян изпълнил всичко, което капеланът Йоан бил разпоредил и „подчинил царството и властта ни на Римската църква посредством грамота подпечатана със златна була“. А ето и самият документ: „В името на Отца и Сина и Светаго Духа, Амин. Аз, господар и император на цяла България и Влахия, постъпих както ми нареди нашият Господ Исус Христос: потърсих в писмената и книгите на древните ни предци, а също и в законите на предшествениците – достопаметните ни императори – откъде са получили те Българското царство и короната на главите си, потвърждение за императорската власт, а също и патриаршеския благослов. И усърдно дирейки, откриваме в техните писания, че достопочтените императори на българи и власи Симеон, Петър, Самуил и нашйте предшественици са приели императорската корона и патриаршеския благослов от пресветата Божия Римска църква и от Апостолическия престол, от Първоапостол Петър. Но мое величество пожела да получи благословия и потвърждаване на своята власт чрез корона, и благославяне на патриарх от Римската църква, от Апостолическия трон, от Първоапостол Петър и от Пресветия ни баща, Вселенския папа Мнокентий. И откъдето и да са били дадени и предоставени благословията и ръкополагането на патриарха в столицата на моята държава Търново, то сега папата назначава и освещава архиепископи, митрополити, епископи и останалите свещенически чинове на църквата, та да имат пълна власт във всяко владение, докъдето се простира моята държава.
А църквите в цялата ми държава и всяко мое владение, както и патриархът в столицата, епископите, архиепископите и всички свещеници да се подчиняват на Римската църква и да спазват нейните закони, обичаи и изисквания, които съблю-даваха нашите древни предшественици -достопаметните императори на цяла България и Влахия – а и ние, следвайки техните стъпки.
За уверение аз, като император, подпечатвам своя хрисовул, че никога не ще се отделя от Римската църква и от Апостолическия трон, нито пък останалите вла-детели на моята държава ще ги напуснат; но ще бъда призван като любим син на пресветия римски Апостолически трон на първоапостол Петър. Сетне, каквито и земи на християни или езичници да придобие моята държава, ще бъдат под властта и повелята на същата просвета Римска църква и Апостолическия престол. И за да се смята настоящият императорски хрисовул за законен и надежден, връчихме го на достопочтения Йоан, легат на пресветия Римски престол и папски капелан; и се подписахме ние, благочестивият от Бога издигнат император, в година шест хиляди седемстотин и двадесета, индикт VII.“
Пo този начин и българските земи била премахната схизмата, която гръцкото владичество било наложило повторно през 1018 г. и чрез смирението па цялото царство, духовенство и народ се създала здрава връзка е църквата-майка. Пишейки до папата, Калоян се признава за „син на Римската църква“ и споделя, че сърцето му „е изпълнено е велика радост“; „защото – казва той – Бог и Ваше Светейшество ме дарихте съгласно желанието на моята държава“. За пълното присъединяване на църквата си владетелят моли папата „да изпрати пасторски жезъл за събиране па паството и други неща, които патриархът ще трябва да използва“ и „да направи настоящия пьрвосвещеник в светата и велика Търновска църква патриарх“, когото самата Търновска църква да има правото да избира и ръкополага; и на този патриарх да позволи да извършва миропомазването. И най-сетне отново поискал кардинал, който да го коронова и миропомаже, и да му предаде „диадемата и скиптъра, съгласно благословията на Апостолическия престол и Първоапостола“. Документът (или по-скоро средството, чрез което българският цар подчинил държавата си на Римската църква) бил предаден през 1204 г. Вероятно е то да е било прочетено публично от самия цар в присъствието на духовенството и народа, почти както преди това на 8 септември 1203г. архиепископ Василий дал уверението си за преданост. „След като получих палиума – пише Василий до Инокентий – засвидетелствах послушанието си в присъствието на епископите, които пишат до Ваше Светейшество, на нашия владетел и мнозина други сбрани в църквата.“ Впрочем цялото това писмо разкрива душата на архиепископа, радостна и ликуваща от тъй дълго търсеното осъществяване на унията: „Ето, днес Бог и Твоето свято слово ни дадоха това, което душата ми е жадувала в продължение на осемнадесет години – благословията от престола на блажения апостол Петър и Твое Светейшество …Силно се възрадва душата ми от това и с вдигнати към небето ръце благодарих Богу, защото нашият господар и честит баща папата посети народа си в търсене на заблудената овца, за да я отведе обратно в святата кошара.“. След това Василий разказва как в Дирахий гърците не само го задържали и „не му позволили да премине“, но дори „решили да го хвърлят в морето“. А ние пределно ясно разбираме от тази постъпка, че гърците са искали да откъснат българите от Римската църква. За да се освободят напълно от страха да не би да им бъде отнета властта над българската църква, те замислили да вдигнат ръка срещу Василий, когото още преди познавали като голям противник на водените с техния патриарх преговори за съюз.“
След като папският легат ръкоположил двама митрополити (както се вижда в регистрите на Инокентий) – на Велбъжд [Кюстендил] и на Преслав, Василий поискал за тях двамата палиум от папата и настоятелно молел да го посвети за светото помазване и да го обучи за кръщаване на българите според църковните обреди и за религиозното им възпитаване“. В началото на 1204 г. папският легат, капеланът Йоан, се отправил към Рим, а с него и вестителят на Калоян, браничевският епископ Власий, „за да може – пише Калоян – да принесе обратно тона, което ти собственоръчно (ще) си написал“.
§ 2 – За коронацията на Калоян
След успешното приключване на преговорите за унията в Търново, от Рим се върнали двамата „добри и верни на императора люде“ (т.е. презвитер Константин и коместабулът Сергий), които Василий, задържан в Дирахий, бил изпратил там. Донесеното от тях писмо, предназначено за архиепископа, разисквало почти същия предмет, както и горепосочените. Папата се радва, „че и двамата еднакво вярно разсъждават за основните църковни въпроси“ и признават първенството на Римската църква. Останалото се отнася до мисията на легата – капелана Йоан. В края на писмото си до Василий Инокентий казва:
„Съветваме и усърдно насърчаваме нашия брат, и възлагаме, ако някога бъде възможно да ни се представиш лично, дори ако трябва да напуснеш многобройното обкръжение на твоите приближени“.
Поради смутните времена Василий не успял да изпълни тази молба на папата.
Междувременно капеланът Йоан пристигнал в Рим с Власий Браничевски. След като изслушал пратеника за извършеното в българските земи, узнал за короноването на Калояновите предшественици от Римските папи и се уверил в искреността на българския владетел и на архиепископ Василий, Инокентий най-сетне изпълнил молбата на Калоян и изпратил кардинал, който да го миропомаже и да му предаде царските отличия и който да ръкоположи Василий за първосвещеник на цяла България. Папата изпратил на Калоян писмо, озаглавено „До славния крал на българи и власи.“ В него българите са наречени „особено скъп за нас народ“, който „ни се подчинява безпрекословно както в духовните, така и в светските неща“; сега, казва папата, „искаме да подсилим католическата им вяра и да заздравим предаността им към Апостолическия престол… и да ги почитаме като избрани синове на Римската църква…“. И затова, „за да стане известно на всички“ чувството на бащина обич спрямо българите, Йнокентий изпратил при Калояш презвитер Лъв, кардинал на Светия кръст, „който – казва папата на владетеля – да те миропомаже от името на нашата власт, да ти връчи царския жезъл и да ти положи кралската диадема“. Освен това папата говори за издигането на Василий в чин примас и за палиумите, предоставени на митрополитите. Накрая той съветва „по-лезните препоръки и разпоредби на легата му да бъдат възприети и спазени от владетеля и цялата му страна и то тъй, че в резултат на дейността му да проличи неговото чувство на преклонение спрямо папата и Римската църква“.
Това писмо било последвано от друго, писано по същото време, което съвсем явно излага препоръките на папата „до царя и неговите бъдещи наследници както в царуването, така и в преклонението пред Лиоетолическия трон, за вечни времена“. Наистина, тук папата изяснява въпроса за властта на наставничеството и първенството по-обширно, отколкото в другите си писма. Освен другото, той нарича църквата ковчег: „Затова – казва той – както всички, които ковчегът не подслони, загинаха, така всички, които се озоват извън църквата, ще бъдат заклеймени в деня на Страшния съд.“. Сетне като насочва перото си към българите, продължава: „И тъй, Бог ни е заръчал да пасем овцете му, ние желаем да се погрижим бащински както в духовните, така и в светските дела, за народите на българите и власите, които вече дълго са били отчуждени от майчиното лоно.
Затова, облягайки се на онази власт, чрез която Самуил помаза Давид за цар, ние поставяме теб [Калоян] за цар над тях [българите] и чрез любимия ни син Лъв… ти предоставяме кралския жезъл и диадемата, която с неговите ръце да ти бъде положена сякаш от нашите; и да дадеш клетвено обещание, че ще останеш предан и покорен на нас и нашите приемници и на Римската църква и че ще удържиш всички свои земи и поданици в преклонение и подчинение към Апостолическия трон.“
След като Българското царство било законно признато и правата на Калоян над българските земи – потвърдени, Инокентий незабавно изградил там църковна йерархия; той известил Калоян за това със следните думи: „Предоставяме на достопочтения ни брат, Търновския архиепископ правото на първенство в управляваните от теб земи; за да могат той и неговите приемници занапред да коро-новат твоите наследници с авторитета на Апостолическия престол след полагането на подобна клетва; да притежават първостепенно положение в страната ти, а митрополитите, назначени във влашките и българските провинции да им се подчиняват и според каноничния ред да им засвидетелствуват дължимото уважение и почит.“
Папата написал също две писма до Василий, за които ще говорим по-късно. Дотук приведохме всички писма на Инокентий до българите, които разискват пряко унията с Римската църква и в чиято автентичност изобщо не можем да се съмняваме. Сетне наистина достойни за споменаване са онези паметници за нашата родина, чрез които се потвърждава създаването и укрепването на „Втората държава . След това като се облегнем на тези писма и отчетем условията на времето и мястото, ще разгледаме характера на унията, сключена от Инокентий III при царуването на Калоян.
И тъй, кардинал Лъв пристигнал в Търново на 15 октомври 1204 г. На 7 ноември Василий бил ръкоположен за примас на цяла България. На следния ден Калоян бил коронован като цар, а на 15 ноември кардинал Лъв се отправил отново за Рим, като носел със себе си благодарствено писмо както от Калоян, така и от Василий.“
