Докторска Дисертация на Евгений Босилков „За унията на България и Римската Църква през първата половина на XIII век“
Рим, 22 ноември 1931 г.
Седма глава
ЗА ЦАР БОРИЛ И ЗА ТЪРНОВСКИЯ СЪБОР ПРЕЗ 1211 ГОДИНА
Ненадейната смърт на Калоян пред Солун през 1207 г. нанесла голяма щета иа България. Законният наследник Деен, син на Калояпония брат Асен I, поради своята младост не съумял да опази правата си от Калояновия племенник Борил. Асен избягал при скитите и Борил незаконно завзел поста на престолонаследника. Сетне, за да предразположи умовете на поданиците към себе си и да прикрие как коварно си е присвоил трона, той се оженил за Калояновата съпруга, с която – казват – още преди това имал незаконна връзка. Една френска хроника нарича Борил предател: „Предателят Борил, който управлявал безбожно и неразумно“. Тази мълва сред съвременниците на Борил ясно показва, че той е бил глава па заговора срещу Калоян и причина за неговата смърт. Тъй като завладял царството с лукавство и бил ненавиждан от знатните и от народа, Борил не могъл да потисне домогванията на болярите, някои от които дори сами се провъзгласявали за владетели. Така Слав в крепостта си Мелник и Стрез в Просек (единият съюзен с латинците, а другият със сърбите) основали свои собствени владения.
След като Калоян загинал и обсадата на Солун била отменена, българската войска напуснала безогледно опустошените от Калоян Македония и Тракия. Епир- ските деспоти Михаил (1204-1214) и Теодор Ангел (1214-1223) завладели почти цяла Македония. Латинците пък превзели тракийските градове. И понеже българите били разкъсвани от вътрешни разпри, достигнали чак до филипопол, Борил тръгнал на бой с тях, но латинският император Хенрих (1206-1216) стремително се опълчил срещу българите. Дълги години избухвали вражди между двете страни. Най- сетне около 1213 г. бил сключен мир. И за да скрепят задълго покоя с приятелска връзка, Хенрих взел за жена Мария, която някои смятат за дъщеря на Борил, а други – на Калоян. По този начин, като се доверил на латинците, Борил успял да укрепи нестабилното си царство от външните и вътрешните врагове.
Изглежда, че Борил е имал приятелски отношения и с унгарците. Това е известно от едно писмо на унгарския крал Бела IV (1233-1270), писано на 1 юли 1259 година до някой си комит Беч. В него се споменават заслугите на баща му Ивашин, който „след като Асен Борил, някогашен български император, измолил от бащата на краля уверение в приятелство и помощ срещу изменниците от Видин… пристигнал до Видинската крепост… след храбра битка възвърнал Видин под властта иа същия онзи Борил Асен…“. Явно, за да получи помощта на унгарците срещу бунтоинии град, Борил им предал провинциите Браничено и Белград, като се отказал от праната си пад тях чрез някакъв договор. От това писмо научаваме как гневът и негодуванието на българския народ разпалили искрите на бунта срещу нашестве-ника Борил, чието седалище била Видинската крепост. Но той потушил брожение-то, като повикал на помощ унгарците. Трудно е да се каже кога е станало това. Според Ников то вероятно се е случило преди 1213 година.
Междувременно около 1213 г. – както отбелязва Георги Акропопит – Асен II се завърнал от Русия, където бил забегнал и като събрал някои свои поддръжници, с множество набези захванал да си отвоюва бащиното наследство. След смъртта на константинополския император Хенрих през 1216 г. Борил се лишил от най- ревностния защитник на своето царство. В същото време несгодите в страната и негодуванието на народа притискали поддръжниците на Асен. Под негово предво-дител ство те превзели голяма част от България, като обсадили дори Търново; Борил удържал дълго на тази обсада. Накрая, заловен по време на бягство, той бил ослепен през 1218 г. Това бил краят на Борил. Лишен от военните и владетелски качества на предшествениците си, той се оказал неспособен да доведе започнатото дело до успешен завършек. Ала сред военните грижи се случило и нещо, което ясно показва, че този владетел е бил голям поклонник и защитник на вярата. Става въпрос за Търновския събор, проведен на 11 февруари 1211 г. под опеката на Борил. Авторите обсъждат въпроса – католически или православен е бил той, при положе-ние, че в самите актове на събора многократно е използвана думата „ортодоксален-православен“.
Но преди този въпрос трябва да си поставим друг, а именно: била ли е все още в сила унията между Римската и българската църква при управлението на Борил? Взаимоотношения между него и Инокентий III (1216) несъмнено съществува-ли, но те не са достигнали до нас. Дринов твърди, че Борил търсил намесата на папата срещу латинците. Палаузов превъзнася владетеля като ревностен „православен“ радетел заради свикването на събор срещу богомилите. Но Дринов му отговаря: „Трудно може да се вярва на това, тъй като Борил помолил папата за подкрепа срещу враговете си; а богомилите преследвал не толкова от щЗилежание към „православието“, а поради старанието си да следва папската воля.“
А Ников, след като доказва, че унията не е била нарушена по времето на Калоян, добавя: „Тези взаимоотношения на българите с Римската църква продъл-жили и при управлението на Борил, тъй като той нямал намерение да прекъсва шията и да си навлича неприятелството на папата. Затова и не било възможно да гамисля някакво обединение с православната църква. Несъмнено постъпките на Зорил са били съгласувани с начините на действие на Римската църква.“
Свидетелство за преките взаимоотношения между папата и Борил откриваме у Алберик от Трите извора. В своята хроника за 1206 г. той отбелязва:
„Чухме, че българският крал Йоан [Калоян] бил убит от снети Димитър, докато нападал Тесалоника. В Търново го наследил неговият роднина Борил и бил наречен император. И папата изпратил при него кардинал.“
Не знаем нищо за времето, когато този кардинал пристигнал в България. Дали е бил изпратен като легат за събора през 1211 г., както някога Йоан Казсмарински бил проводен при бохемците? Изглежда, така смята Дринов, който съобща-ва, че съборът е бил свикан под надзора на папата след пристигането на някакъв кардинал в България. Ников пък предполага, че кардиналът е дошъл в България през 1213 г.
Впрочем, известни са ни имената на двамина легати на Апостолическото сре-дище, изпратени на Изток между 1205 и 1213 г. Единият от тях бил Бенедикт, кар-динал на „Св. Сузана“, който пристигнал през 1205 г. в Константинополската църква, за да я смири и да я склони към преклонение и верска чистота съгласно обичаите на пресветата Римска църква.
Другият папски легат бил Пелагий, Белградски кардинал, изпратен през 12.13 г. в Константинопол, за да отклони подчинените на латинците гърци от схизмата и да ги възвърне в лоното на Църквата.
Следователно, ако заедно с почитания Лах допуснем, че Инокентий е изпра-тил при Борил легат с тайни заръки и, че съборът е бил свикан по негово насърчение, то този легат вероятно е бил кардинал Бенедикт, без непременно той да е ръководил събора. И все пак въпросът остава неизяснен.
Но щом е така, не можем да се съгласим с Василевски, че Търновският събор е бил свикан от Борил без надзора на Инокентий III. Лах пише: „По негово [на Инокентий] насърчение свикал [Борил] събора срещу богомилите“.314 Ето какво казва и Герен-Сонжон: „По изискване на папа Инокентий III през 1211 г. Борил организирал събор.“ „Свикването на събора срещу богомилите и преследването им от Борил напълно Се съгласуват с действията на Инокентий, който сам безмилостно ги преследвал“ – твърди Ников. Тази съгласуваност с действията на Рим-ския папа, както и фактът, че при организирането на събора българският цар изпълнявал неговата воля, ни се струват достатъчно доказателство за съществуването на уния между двете църкви.
Макар да има много неясноти в познанието ни за епохата на XIII век, все пак до нас са достигнали решенията на Търновския събор, включени в тъй наречения „Синодик на цар Борил“. За първи път този документ бил издаден през 1851 г. от
C.Н.Палаузов. Най-доброто издание е изготвил Попружепко. В него могат да се намерят както различни издания на ръкописа, така и автори, писали за него.
И тъй, самите решения известяват, че съборът се е провел на 11 февруари 1211 г.318 под ръководството на цар Борил, в присъствието на епископите, духовенството, болярите и голямо множество поданици. Този събор бил свикан от царя за осъждането и изкореняването на богомилската ерес.
По времето на папа Инокентий тя, която вече била заразила със заблудите си България, Босна, Италия, и франция, се разраснала необичайно. Валденси, албигрйци, патарени или катари са различни наименования на една и съща ерес, т.е. богомилството, която произхожда от учението на манихейците. Макар донякъде да се различавали помежду си, в своята пагубност за душите подобни ереси се сдру-жавали срещу католическата вяра. Обща била ненавистта им към Църквата, към законната власт, към устоите на държавата и семейството.
Те изповядвали дуализма на манихейците, отричали въплъщението на Христа и богоматерството на пресветата Дева Мария. Открито проповядвали, че водата на светото кръщение е също като речната и че пресветата жертвена плът Христова не се различава от обикновения хляб. Други тайнства отхвърляли напълно като суеверни и ненужни обичаи. Твърдели, че почитането на светите изображения е идолопоклонство.
Сектата на богомилите се надигнала в България през X век при царуването на Петър, синът на Симеон Велики. Името „богомили“ взели от самия покровител на ереста, поп Богомил, българин по произход. Затова ученията на богомилите, катарите и др., често биват назовавани „българска ерес“, а последователите им се наричат „булгари, бугри“. Богомилите се различавали по чин, сиреч:
а) вярващи или обикновени, които – макар да не постигали въжделения жи-вот на съвършените, тъй като живеели като миряни – все пак се надявали да се спасят чрез тяхната вяра;
б) съвършени или избрани – те проповядвали чистота и се отказвали напълно от яденето на месо, яйца и сирене. Презирали материалните блага и врдели аскетичен живот;
в) отци или епископи, които оглавявали сектата.
Още от зараждането си тази срсс сс разпространявала изключително бързо, Георгиев казва: „Неговото учение [на поп Богомил] се връщало към миналото и към езическата душевност на народа. Това била смесица от християнски и езически вярвания, в усилията за постигане на бъдещето.“ Като езичници – казва Балан, – славяните почитали бели и черни богове като противостоящи начала – Бели бог и Черни бог… Това постоянно противопоставяне на славянските богове … било една от основните причини, поради които тези народи винаги проявявали склонност към мистичното манихейство.
Основната причина за разпространението на богомилството през XII и XIII век били разпуснатите нрави както у духовенството, така и у вярващите. Люшер пише: „Първият шанс на еретиците бил, че те се изправили срещу едно духовенство, лишено от морално влияние и дълбоко дискредитирано.“
Мнокентий посочва друга причина в писмото си до Аквенския архиепископ: „Те [еретиците] – пише папата – се разливат тайно сред хората като отрова на злото; наливат в слуха им змейска жлъч с чашата на Вавилон. Крият се зад лицето на справедливостта и старателни в неискрената си любов, подмамват най-вече онези, които им се видят най-склонни към съмнение; подражават на онзи техен наставник в греха, който дреме в сянката, скрит в тръстиките и мочурищата… Научихме, че измежду тях във вашата провинция така наречените валденси, катари и патарени, и други с каквито и да било имена, са се разпространили дотолкова, че са уплели безброй хора в мрежата на заблудите си и са ги покварили със заквасата на лъжов- ността.“
Но не липсвали и дейни противници на богомилите. Сред тях през X век се открояват презвитер Козма и екзарх Йоан. През XII век Алексий Комнин също развивал дейност срещу тях.
Някакъв монах на име Василий се проявил като привърженик на тази ерес, той бил събрал край себе си дванадесетина ученици, които нарекъл „апостоли“. Но през 1118 г. той бил осъден и изгорен на клада.
На запад също имало много противници на ереста. Папите Инокентий III, Хонорий III и Григорий IX провели събори срещу еретиците.
През XIII век по време на Калояновото царуване, сектата на богомилите в България се разпространявала свободно, преди всичко защото владетелят, зает с продължителни войни, не могъл да се грижи за вътрешните дела. А и наскоро сключената уния с Рим накарала еретиците още по-дръзко да сеят заблуди, тъй че през 1211 г. Борил бил принуден да свика събор срещу разрастването на ереста.
Както вече отбелязахме, съвсем ясно е, че по времето на Борил унията с Римската църква все още била в сила и че самият цар провел Търновския събор под надзора или по нареждането на Инокентий III. При вее това съществува въпросът дали този събор е бил католически или ортодоксален. Наистина, при пръв поглед върху съборните текстове някой би повярвал – и мнозина вярват – че е бил ортодоксален. Защото за назоваването му в съборните решения неведнъж са използвани думите „православен събор“, т.е. „ортодоксален“. Самият Борил бива наричан „православен наш цар“. И което е по-важно, в списъка на търновските патриарси и българските епископи липсват имената както на Василий, така и на епископите, които приели съединението заедно е него.
От употреба на думата „православен“ в решенията на Търновския събор почитаният Попруженко заключава, че той без съмнение е бил ортодоксален, т.е. некатолически. Но трябва да се отбележи, че по заповед на цар Борил съборът срещу богомилите разпоредил да бъде преведен от гръцки на български сборник с анатеми срещу различни ереси. Те били издавани от съборите в течение на времето и според постановлениятя на Константинополския събор от 842 г. се четели на първата неделя от Велики пости, т. нар. „Неделя на православието“. В този сборник били включени решенията на Търновския събор от XIII век, основните деяния на Асен II, както и списък на българските царе, търновските патриарси и епископите от различни средища. Освен това „Синодик на Борил“ е един вид сборник на ересите и анатемите, произнесени от Борил срещу богомилите. От казаното веднага можем да заключим, че в Синодика не може да се намери нищо срещу католическата църква, при положение че в него били обнародвани различни анатеми срещу иконоборците от времето на втория Никейски събор през 787 г., когато още не се била появила схизмата между гръцката и римската църква А що се отнася до богомилската ерес, знаем, че в много области тя била унищожена.
В този смисъл смятам, че тук думата „православен – ортодоксален“ не назовава собствено ортодоксалната, т.е. „схизматичната“ църква, нито пък се противопоставя на думата „католически“, а просто с това название се обозначава „ортодоксалната вяра – правата вяра“. Самият почитан Василевски е принуден да признае, че в съборните решения наименованието „ортодоксален“ ни най-малко не противостои на „католически“.
Впрочем, читателят сам ще се убеди в това, ако прочете „Синодика“. Тук бихме искали да приведем откъс от него: „На онези, които се завръщат от ереста към православната вяра „ортодоксам – к православней вере“ и се придържат твърдо към нея – им вечная памет“. Също на друго място: „На всички, които държат на православната вяра – православная вера усрдно и чисте…вечная памет“. Кой би се възпротивил, чс тук думата „православен“ няма никакъв друг смисъл освен прекия, т.е. „правилна вяра“?
А сетне какво да кажем за Борил, когото решенията възхваляват като „православен цар“? Вече се убедихме, че Борил спазвал унията с Рим. Не бива заради текста на документите и назоваването на царя като „православен“ да подозираме, че той е изоставил съединението с Римската църква и се е върнал към ортодоксалната.
Названието „православен“ тук според нас съответства на израза „мъж с права вяра“. В Синодика това наименование ясно е дадено на патриарсите и императорите, за които знаем, че са били в единство с Рим, а следователно – католици, четем следното: „На Игнатий, Стефан, Антоний, Николай, пресвети, почитаеми и православни патриарси [православним патриархам] вечная им памет.“
За Теодора, майката на император Михаил II (826-867), се казвало „православна царица“ [православние царице]. Най-сетне с благословии са възхвалявани православните царици Пулхерия, Евдокия,Теодора… Ирина“.
От всички посочени места без съмнение се оказва, че думата „ортодоксален“ се противопоставя на „католически“. Същото може да се отсъди за мястото, където това название се дава на цар Борил. Трябва да отбележим, че използваното в този случай наименование „православен“ силно напомня израза, употребяван през средновековието от западните автори – „христолюбивия крал“ (le roi très chretien), „христолюбивия император“ („l’empereur très chretien“).
Затова можем да заключим, че названието „православен“ в решенията па Търновския събор не се явява сериозно доказателство в полза на твърдението, че унията с Римската църква вече не е съществувала и че следователно съборът е бил „схизматичен“. Още повече, така употребена думата „православен“ (ортодоксален) може да се обясни в смисъл на „католически“. Дори днес тя се използва сред католиците със значение „правилна, истинска вяра“.
Следващият повод за недоразумения иде оттам, че сред записаните в решени-ята различни църковни чинове не присъства името на търновски патриарх.
За да разрешим това затруднение, трябва да кажем нещо за самия ръкопис, наречен „Синодик на цар Борил“. Манускриптьт, обнародван от С. Н. Палаузов, е препис от оригиналния „Сборник“ (издаден по нареждане на Търновския събор от 1211 г.) и вероятно е изготвен през XIV в., както личи от хартията и водния знак. Две молитви в края на Синодика, които могат да се видят у Попруженко, показват, че ръкописът е бил поправян около края на XIV век351. В списъка на търновските патриарси на мястото, където се казва „вечная памет“ за патриарх Евтимий, явно е имало някаква поправка. Лесно може да се предположи, че там е пишело „многаялета“, което след смъртта па Евтимий е било променено от някой писар с различен почерк на „вечиая памет“. Много названия в ръкописа, които откриваме само в съчиненията на Евтимий, ни убеждават, че ръкописът е бил завършен в края на XIV век.
От друго място знаем, че през XIV век Евтимий изправил богослужебните книги – както писмената им форма, така и самия текст, защото – както сам казва – мнозина писали „нехитре и грубе“.
При това положение не без основание можем да предположим, че Евтимий е изличил името „патриарх“ там, където се изброяват различни църковни чинове! И едва ли следва да одобрим мнението на почитания Василевски, който казва, че по времето на събора Василий е бил мъртъв, и търновският престол е бил незает.
На друго място вече доказахме, че това е малко вероятно.
Следователно не е за чудене, ако в списъка на търновските патриарси и бъл-гарските епископи, изготвен от Евтимий, са били пропуснати имената на Василий и на онези, които заедно с него са приели унията с Рим. Потомците са ги считали за предатели и еретици, чиито имена заслужават забвение. „Впрочем ясно е – казва Василевски – че българската църква не е желаела да признае онези, които били сключили уния с папата.“
Тъй че можем да заключим заедно с православните автори Златарски и Ни- ков: Унията с Римската църква е траяла и по времето на Борил; затова съборът, проведен под негово управление в Търново на 11 февруари 1211 г. е бил католичес-ки. Показахме, че често срещаното в съборните решения название „православен“, в случая не се противопоставя на „католически“, т.е. не означава „православна“, а „правата вяра“. Отбелязахме, че името на патриарха не се споменава в решенията на събора, защото патриарх Евтимий, който преобразувал и очиствал светите книги, го зачеркнал от Синодика. Това най-ярко доказва, че Василий и привържениците му са останали верни на Светия апостолически престол до смъртта си.
