Докторска Дисертация на Евгений Босилков „За унията на България и Римската Църква през първата половина на XIII век“
Рим, 22 ноември 1931 г.
Първа глава
ЗА ПОЛИТИЧЕСКАТА И ЦЪРКОВНА УРЕДБА НА БЪЛГАРИЯ В ГОДИНИТЕ 1185-1197. КРАТЪК ПРЕГЛЕД
Сред тези, които се опитали да възстановят Сймеоновото българско царство в цялостния му вид, несъмнено трябва да се причислят Петър и Асен, основателите на владетелския род Асеневци. Те се опитали да присъединят областите, които някога са влизали в състава на българската земя, т.е. земите, разположени между Константинопол [Цариград] и река Истър [Дунав], Влахия, Трансилвания и част от Унгария.
Наследникът на Симеон – синът му Петър (927-963) не съумял да опази нев- редимо от враговете славното наследство, което получил от баща си. „Петър – казва авторът на житието на свети Лука Млади – явно далеч се различавал от баща си…. не притежавал нищо от неговата мощ и наследствени заложби… като заповядал да се прекратят войните и кръвопролитията, сключил мир с ромеите [гърците]“. Но за Българското царство приятелството на гърците било извор на беди, тъй като вътрешните разпри, изригнали заради злополучната политика на Петър, разделили страната на две части – западна и източна. Междувременно Петър слязъл от престола и оставил едно нещастно наследство на сина си Борис. А той самият, след като били завзети градовете Преслав и Дорустолон [Силистра] на 24 юли 972 г. бил отведен като пленник в Константинопол от император Йоан Цимисхий (962- 975), като му били отнети царските отличия. След като Йоан Цимисхий покорил източните земи на България, до момента непокътната останала западната част, бляскаво прославена от цар Самуил. Но българите, изтощени от продължителните воини срещу гръцките сили, не могли дълго да устоят на неравната борба. Поражението, нанесено им от Василий II (975-1025) при Беласица и скръбната гледка на петнадесетте хиляди български войници, които Василий Българоубиец по най-жесток начин наредил да ослепят4, причинили смъртта на Самуил и ускорили гибелта на царството. И тьй, през 1018 г. великото славянско царство било поробено от гърците, срещу които дълго време славно се сражавало.
При тази промяна на положението, при все че България била под политическата власт на Византийската империя, българската църква пряко волята на гръцките императори не била подчинена на Константинополския патриарх. Нейната независимост се запазила неприкосновена, макар и с новото деление на император Василий. Това е засвидетелствано от Теофилакт, охридски архиепископ (1084-1104): „Каква съпричастност – казва той – какво съдействие съществува между българите и константинополския патриарх? Той нито има равно право на глас и воля в страната им, тъй като тя гледа на архиепископа като на неин собствен глава, нито притежава друга някаква привилегия.“
У Нил Доксопатър четем: „И самата тя [Българската църква], която била изтръгната от ръцете на българите под предводителството и наблюдението на им-ператор Василий Багрянородни, никога не е била подчинена на Константинополс- ката църква.“
Архиепископското седалище се създало в Охрид; първи там се установил българинът Йоан Доросторски (1018-1037). Докато той управлявал църквата, клирът и народът останали единни във вярата си. След смъртта му били изпращани гръцки архиепископи, които заразили българската църква с елинско влияние.“
Българите вече с негодувание понасяли бремето на гръцкия ярем и били от-вратени от действията на своите пастири. Затова те често всявали смут в империята с вълненията и бунтовете си, като често заплащали дързостта си с кръв и мъче-ничество. Известно е, че след като било разкъсано единството на вярата, излезли наяве тайните вражди между тях и отците, зейнало дълбоко разцепление. То съществувало още по времето на Теофилакт, както научаваме от писмата му. За гръцкия клир и гръцките епископи Теофилакт разказва следното: „Слуги на неутолими ламтежи са те, нечестивите врагове на евангелското учение; те – истинска напаст и гибел за християнското войнство.“ Когато при своето посещение узнал всички злини, извършени от тези осквернители на светата длъжност и дори от обществените блюстители на реда, Теофилакт скръбно възкликнал: „О, какцо зло се загнезди в превъзходната българска църква! И тъй, аз отидох да я посетя и като я видях, заплаках и както плачех, чух каква е работата и като чух, узнах.“ Надзорниците кръстосвали цялата земя и „дори събират за себе си по-малките житни класове, непосечени от сърповете“. Сетне, в края на XII век, България дотам се обвързала c властта па гърците, чс дори името й по сс споменава у авторите от този век. Но народът, след като му отнели имотите и отвели стадата, обременен от извънредно тежки данъци, дълго измъчван от надзорниците, които „бяха тръни и шипове, забо-дени в гърдите му“ (както казва Теофилакт), не могъл по-дълго да понесе толко-ва жизнени несгоди. Той бил доведен дотам, че и самото величие на империята не могло повече да обуздава гнева му.
След смъртта на Мануил Комнин през 1180 г, наследен от Алексий II (1180- 1183), негов син все още юноша, град Константинопол станал плячка на тираните. Разбира се, не бива да пропускаме и това, че заради приятелството си с латинцитс, а също и заради стремежа си към уния с Римската църква Мануил бил ненавиждан от гърците. Те били недоволни от опекунството на съпругата му Мария Антиохийска, която имала латински произход. Обхванат от противоречия, Константинопол пламнал от омразата между двореца и народа. Андроник, братовчед на Мануил, се възползвал от това брожение на духовете, събрал войска, пристигнал в Константинопол и след като убил всички опекуни на императора, сам завзел властта (1182-1185). Той наредил да прогонят всички латинци, населяващи Константино-пол, като при това бил убит самият папски легат.
След като тези събития се разчули на запад, Гилелмо II, крал на сицилийци- те, се заклел да отмъсти за кръвта на латинците. Сицилийците се отправили на поход с огромна войска, „за да опустошат Гърция, да покорят цяла България с голямото си мъжество, да обсадят Константинопол, да нахлуят през портите, да отмъстят с меч за тъй неимоверно подлите злодейства на Андроник“. През лятото на 1185 г. Гилелмо превзел Дирахий [Драч] и Тесалоника [Солун]. Омразният на народа Андроник бил жестоко разпнат от тълпата. На трона го наследил Исак Ангел (1185-1195); той незабавно нападнал норманите, успешно си възвърнал завладяното от враговете, а тях прогонил, след като ги победил по суша и по море. Обхванат от суетното желание да разкраси града с големи и красиви сгради, той никак не се грижел за провинциите. За да отпразнува и проведе по-тържествеио сватбата си с Маргарита, дъщеря на унгарския крал Бела, той увеличил данъците и особено онези, които му доставяли власите и българите. Маргарита пък получила като зестра земи, които някога били български – Белград и Браничево [Костолац]; унгарците ги били отнели от гърците през 1183 г. По този начин бил наложен мир между враждуващите области.
Накрая развитието на нещата показало колко изтощена била империята. Българите, окуражени от случилото се при норманското нашествие, вече вярвали, че наближава времето да се освободят от робския хомот. Но сега, след сключването на мира c унгарците, гьрците се надянали да възстановят изгубените сили на империята. Ала българите изпреварили това. И тъй като бремето на несгодите натежавало, а ненавистта и гневът от само себе си нараствали, те разпалили у народа надеждата за свобода. По-смело настроените българи повикали на помощ съседните народи – власите и куманите – и през 1186 г. предизвикали голям бунт, в който се отличил най-вече Асеневият род.
Двамата братя Петър и Асен отишли при гръцкия император, отседнал в Кипсела, за да бъдат записани в ромейските легиони; но молбата им излязла нап-разна, дали защото същевременно те поискали като награда определени области, или защото потърсили права над своите земи. След завръщането си у дома, силно разгневени, Петър и Асен обявили пълната свобода на България, след като свикали съвет и през 1186 г. обединили най-значителните области около Търново. Впрочем, така е и у Никита Хониат: „Тъй като власите отначало се бояли от начинанието, към което ги подтиквали Петър и Асен, братята издигнали храм е името на преславния мъченик Димитрий, за да избавят сънародниците си от този страх.“
Това свидетелство е извънредно ценно, защото от него съвсем ясно се вижда, че братята владетели предприели въстанието под знака на свещена поличба и че еднакво са желаели да се откъснат от гръцкото владичество както в политическо, тъй и в църковно отношение. „Та нали едва-що се извършили последните събития, – казва Маркович – братята Петър и Асен провъзгласили българския архиепископ на име Василий (тъй като престолът в Търново бил незает, или пък защото прогонили гръцкия епископ), за независим от константинополския патриаршески престол. Но по какъв начин Василий е бил назначен за архиепископ, без да търси съгласието било на Константинополския патриарх, било на Охридския архиепископ; това е въпрос, който и досега от мнозина се тълкува неясно. Той се прояснява от писКата на Димитрий Хоматиам (1217-1235) до митрополията; тези два документа разглеждат в частност законността на длъжностите в българския (католически) клир.
Като следваме тези именно документи, изложените събития са се случили приблизително така: двамата братя-владетели повикали на празненството за осве-щаване на черквата Свети Димитър болярите (българските благородници) от всички области, епископите, духовенството и народа. Измежду епископите собствено бил призован онзи, който стоял начело на град Бдин (Видин) Вероятно и нему, както и на останалите, не е било известно намерението на братята-първенци. След освещаването на черквата Петър и Асен разкрили решението си: наредили на Бдинския епископ и на двамина други да ръкоположат за архиепископ избрания от тях мъж, свещеника Василий.
Дали защото не очаквал това или поради страх от Константинополския патриарх и Охридския архиепископ, Бдинският епископ не споделял тяхното свободо-мислие по въпроса и първоначално се побоял да извърши ръкополагането. Най- сетне, притиснат от заплахи, го извършил архиепископ Хоматиан свидетелства за това със следните думи: „И така, техният [на българите] тъй наречен патриарх… отначало бил ръкоположен от законен гръцки епископ, от Видинския и от двамина други, а този, който извършил ръкополагането, бил след това убит от българите… понеже предпочел да се върне в Гърция“. От писмото на Василий до папа Иноксптий III, в което той след ръкополагането си пише: „Това, което душата ми бе жадувала в продължение на 18 години“ „можем да предположим, че той е бил ръкоположен в края на 1185 или в началото на 1186 г, от този момент българите се отделили от Империята и политически, и църковно“. Така неправомерно основана, в онези дни българската църква била разглеждана от гърците, като „схизматична“ – почти както и в наши дни след отделянето й от Константинополската патриаршия през 1872 г.
След като били удовлетворени исканията на онези, които в очите на народа осигурявали за новото царство някакво чуждестранно признание и след като присъединили към себе си куманите (които предано били спомогнали за издигане властта на Асеневци), Петър и Асен не само се опитали чрез продължителни войни да запазят придобитата от тях област между Хемус [Стара планина] и Истър, но също нанасяли поражения на гърците във все нови и нови сражения и си възвърнали множество изконно български градове.
След като славно приключил свирепата пойна е нрагонете и се завърнал у дома, Асеп открил, че срещу него е подготвен още по-свиреп заговор, чиито покровители били болярите. Още от древни времена те – благородниците в тази страна вземали участие във всички държавни дела: едни напътствали решенията на царя, други били определяни за старейшини на провинциите. Тези техни привилегии били възстановени също и след освобождението. Но мнозина от тях, подтикнати от властолюбието си и изпълнени със завист, задето братята се издигнали от болярско потекло, сключили съзаклятие срещу тях в желанието си да придобият царско достойнство. От XIII век са известни болярите Стрез и Слав, управители на провинции, които се обявили като „деспоти“ или „севастократори“ на неголеми области и силно обременявали царете Калоян и Борил. От Никита Хониат научаваме, че по-добен опит бил сторен от болярина Иванко, който убил Асен през 1197 г. Същата съдба очаквала и Петър малко след това. И така, по-малкият от братята, който за известно време управлявал царството заедно с Петър, сега (през 1197 г.) сам заел царския престол.
