Докторска Дисертация на Евгений Босилков „За унията на България и Римската Църква през първата половина на XIII век“
Рим, 22 ноември 1931 г.
ПРЕДГОВОР
Първите автори, писали за унията между Българската и Римската църква през 1204 г, следва да се търсят сред западните автори. Измежду тях достойни за споменаване са тези, които са издавали или коментирали отчасти писмата между Инокентий и българският цар Калоян, именно O.Raynaldus – Annales, 1747; Y.Assemani – Calendarium ecclesiae universae, 1755; M. Fleury – Histoire Ecclesiastique 1777; D. Farlati – Illyricum Sacrum, 1819; Fr. Hurter – Geschichte Papst Innozenz des III und seine Zeitgenossen, 1835.
Всички те излагат историческите събития, без да разкриват причините за унията и значението й.
Но всички извори относно унията, а именно – писмата на Инокентий III и цар Калоян е издал Migne – Patrologia latina. 1855; след него A. Theiner – Vetera monumenta slavorum meridionalum, 1863 и Eud. de Hurmuzaki – Documenta privatore la Istoria Romanilor, 1887.
А българските и руските автори започнали да се интересуват от историята на унията, станала през XIII век, едва от 1857 г. нататък. Сред старите славянски писа-тели на българската история — Раич, Нешкович, Венелин, Хилфердинг – унията от XIII век се споменава бегло, тъй като те описват само политическите събития, пренебрегвайки църковните въпроси.
Но другояче били поставени нещата, след като в средата на XVIII век се повдигнали спорове между българската и гръцката църква. В действителност мнозина от българите, възпламенени от омраза към гръцкия клир, решили, че унията с Рим ще им е изключително полезна, за да освободят най-сетне своята църква от фанариотския ярем. Вестител на всички тях бил Драган Цанков, който за да под-тикне съотечествениците си към унията, накратко, но ясно изложил същността на стария съюз, сключен с Римската църква през XIII век, под заглавието „Един поглед върху българската история“ и издал писанията си в „Месецослов за 1857 година“. Този въпрос бил непознат за мнозина, за кратък отрязък от време съчинението било преиздавано през 1866, 1869 и 1870 година под заглавието „Българска история“
Действително, изложението на Цанков било твърде благосклонно към католическата църква. Не липсвали и противници от страна на православието, които се опитали с равностойни усилия на перото да оспорят въпросната уния от XIII век. В „Български книжници“, г. 1858 под заглавието „Уния в царуването на Иван Асен“ Палаузов – макар и да не отрича историческия факт на унията – се стреми да докаже, че тя била сключена от страна на българите, без те да изменят на източноправославната вяра и че скоро след това била прекратена. През 1860 г. в „Няколко речи“ Г. Раковски дръзнал напълно да отрича каквото и да било съществуване на унията, а историческите извори, преведени от по-раншните автори, нарича „папски измислици“.
В действителност струна ни се, че у тези автори историята па унията с разследва по-скоро в полемичен дух. И макар М. Дринов, първи измежду българите, да е смятан достоен за названието „историк“, все пак и той самият и труда си „Исторически преглед на българската църква“ (1869), пише за унията сякаш под влияние на поровете, доколкото се стреми да защити православието пред онези, „които плават в папски води“. Същото може да се твърди и за труда на Е. Голубински „Краткий очерк истории правосланьɪх церквей“, 1871 г., където той доста обширно разглежда унията от XIII в.
Относно възгледите за унията от XIII в. следва също така да споменем и румънските автори А. Ксенопол, Е. Хурмузаки и Н. Йорга.
Трудовете на В. Василевский „Обновление Болгарского патриаршества“, 1885
х и на Ф. Успенски „Образование Второго болг. царства“, 1879 г., написани в съвсем друг стил, изяснили твърде добре въпроса за унията. Но те имат сходство със споменатите по-напред автори дотолкова, доколкото твърдят, че тя била „подбудена от политически съображения“, че не изменяла на източноправославната вяра и е траяла кратко.
Всички тези автори са дотолкова против такава една уния, че дори обвиняват самия цар Калоян за неговата правоверност и добросъвестност.
Що се отнася до западните автори, то най-вече за българската уния пишат: Р. Balan „Delle relazione fra la Chiesa catt. e gli slavi della Bulgaria… 1880); V. Lah ,,De unione Bulgarorum“ в Archiv fuer kath. Kirchenrecht, 1880; G. Markovitch „Gli Slavi ed i Papi“, 1897 и мнозина други да са писали твърде добре за унията от XIII век, те все пак не са изтъкнали важното й значение и не са изяснили извършеното, както от страна на Калоян, така и от страна на Инокентий III при уреждането на унията, така че да се отстрани всяко подозрение за благоверността и честността на Калоян.
Както отбелязахме първите документи, които по един или друг начин разглеждат това обединение на българите е римската църква, вече са издадени. Затова и в този наш скромен труд нямаме намерение да прибавим нищо ново.
Но наистина ново ни се вижда това: като се облегнем на историческите документи, да поправим погрешните или клеветнически мнения било срещу унията от XIII век, било срещу българския цар Калоян. Затова подложихме на внимателно изследване както писмата на Инокентий от една страна; така и тези на Калоян от друга, а също тъй сравнихме с автентични документи и доказателства някои факти, заради които враждебно настроените спрямо унията са подценили самото съединение или са се усъмнили в искреността на Калоян. М така се надяваме истината да осветли дори самите ни противници!
Както всеки може да се убеди и от самия ни труд, използвахме два документа повече от всички други. Първият е на Димитър Хоматиан „Писмо до митрополита на Корфу Педиад за назначените епископи от Загора, България“. Неговата полезност за историята на българската църква пръв посочи П. Ников в „Списание на Българската академия на науките“ (1924), под заглавието „Принос към изворознанието на България и към историята на българската църква“.
Другият документ е „Синодик на цар Борила“, ръкопис от XIV в., където могат да се намерят различни сведения както за устройството на българската църковна власт, така и за Търновския събор, а също и за живота на Асен II. Наистина, тези документи са били или изцяло пренебрегнати, или недостатъчно познати, особено от страна на западните автори.
Нямахме впрочем намерение да правим полемично изследване, макар че заради самия характер ма труда ни бе нужно да опровергаем някои автори.
Но и не пожелахме да изковем една апология, тъй като ни бе достатъчно, посредством историко-критически способи да изложим въпросите, касаещи унията.
За политическите събития сме говорили само като за второстепенни – разбира се, доколкото това бе необходимо, защото фактите, които имаха някаква връзка с унията бяха по-ясни и достъпни.
Дано допринесе полза този труд, който написахме, за да възсияе по-ярко истината, та нали за завръщането на мнозина заблудени в самата кошара, в центъра па единството – Римската църква – без съмнение допринасят словата Божии: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Йоан, 8, 32).
