Докторска Дисертация на Евгений Босилков „За унията на България и Римската Църква през първата половина на XIII век“
Рим, 22 ноември 1931 г.
Пета глава
ЗА ОТНОШЕНИЯТА НА КАЛОЯН С УНГАРЦИТЕ И ЛАТИНЦИТЕ
За да се изясни по-добре дейността по унията и постоянството на Калоян, необходимо е да разкажем по-обстойно за онези страни, които се противопоставили на унията или отчасти възпрепятствали благоприятния й завършек – за унгарците и латинците.
§ 1 – За унгарците
Римските папи оказвали своето благоволение към унгарците още от покръстването им (955 г.), защото те се възправяли срещу православния Изток като крепост на католицизма. „Особено се гордеем с теб, прескъпи синко, пише Инокентий до унгарския крал Емерих (1196-1205), измежду другите католически крале и християнски владетели, загдето си верен Богу и нам. Тъй че и ти е право можещ да се гордеещ, защото имаш доверието и благоволението на Апостолическия престол.“ Това доверие на Светия престол към унгарците не им попречило да поддържат отлични отношения с гърците, чийто император Исак II Ангел (1185- 1195) се оженил за Маргарита, дъщерята на унгарския крал Бела III (1174-1196). Бела III дал на дъщеря си като зестра селищата Браничево и Белград, които бил отвоювал от гърците през 1183 г, докато гръцката империя била разтърсвана от междуособни войни; след смъртта на Исак той отново си ги присвоил.“
Но няколко години по-късно българите нарушили покоя на унгарския крал.
Известен ни е стремежът на Калоян отново да обедини земите, които преди робст-вото били съставна част от древното и славно Българско царство. „Ловко и ‘търпе-ливо той [Калоян] събира отломките от миналото, за да възстанови едно царство, толкова обширно и добре управлявано, като онова на Симеон“, казва Герен-Сон- жои.186
Най-сетне, след като през 1201 г се сражавал с гърците, Калоян насочил вниманието си към западната част на своето царство, т.е. към провинциите Браничево и Белград, които – според него – унгарският крал без право притежавал. И за да засвидетелствува пред папата, че не търси повод за война, а иска мир, относно тези събития, той пише до Инокентий следното: „И относно общите граници на Унга-рия, България и Влахия – оставям на Твое Светейшество да прецениш, та да насочиш това дело правилно и честно, за да не легне на душата ти грях; и тъй, моята власт да има правата над България и Влахия, тъй както и унгарският крал има правата над Унгария. И да престанат убийствата на християни срещу мен и държа-вата ми. А Твое Светейшество нека знае, че към моята държава спадат пет български епископства, които унгарският крал взе и ги държи наред с правата над църкви-те; и самите епископства са премахнати. И ако това е справедливо, тъй да бъде.“
Самият папа, преди да получи това писмо, предал послание на двамата мъже, изпратени в Рим от архиепископ Василий, който бил задържан в Дирахий. В него той съветвал Калоян да сключи мир „е обичния му син Вълк [Вълкан]“.
Вълкан бил син на Стефан Неман, който слязъл от власт през 1196 г. и оставил сръбския трон не на Вълкан, а на по-малкия му брат Стефан Неман. През 1202 г. Вълкан повикал на помощ унгарците, прогонил брат си Стефан и сам оглавил сръбското царство като васал на унгарците (1202-1204). Тогава унгарският владе¬тел си присвоил титлата „крал на Сърбия и България“. Като научил това Калоян, който благосклонно приел избягалия при него Стефан Неман, силно се обезпокоил и замислил с него война срещу Вълкан и Емерих. В началото на 1204 г., след като Стефан отново се възкачил на престола, Калоян отнел от унгарците провинциите Браничево и Белград.
Несъмнено това са били причините, поради които унгарските крале вражду вали с българите; това са семената на войните, които тъй дълго се разгаряли между двата народа!
А междувременно, малко след тези събития, Инокентий поверил на кардинал Лъв много писма до унгарците, в които говори за българите така: „Нека по-силно се възрадват църквите Божии заради онази църква; понеже възвърна преклонението си към Апостолическия престол и отново се присъедини към църковното единство, отколкото заради деветдесет и девет други, които нито меч, ни смърт отклониха от почитта към Римската църква.“
Папският легат бил приет в унгарската земя с големи почести, но след като пристигнал па границата, преминаваието му отвъд било забранено по заповед на краля. Емерих настоявал, че българският цар не притежавал законни права, понеже бил завзел чужди земи и господствал над тях като тиранин. Затова се учудвал, че Инокентий нарича този враг на Унгария цар и го коронясва, без да се допита до него. И тъй, папата трябвало или да се откаже от решението си, или да не признава българското царство преди легатът да премахне спора за границите на владенията. Емерих съобщил чрез вестител в Рим за задържането на папския пратеник. Щом узнал това, папата незабавно писал до унгарския крал: „О, прескъпи сине! – казва Инокентий – къде е царската милост, къде е християнското благочестие, къде е онова особено преклонение, което ти бе заявил, че храниш към нас и към Римската църква! Потъмня най-благородният цвят и злато обърна се на сгур.“ Инокентий написал до кардинал Лъв друго писмо, в което дава отговор на оплакванията на Емерих. Унгарският крал бил казал, че Калоян по право не е господар на никакви земи; папата опровергал това с думите: ,,…в известна степен нещата стоят иначе – ако говорим относно запазването на мира – понеже по този въпрос не си узнал цялата истина. Защото едно време в България мнозина царе поред са били короновани от Апостолическата власт. Но после гърците надделяха, а българите изгубиха царското достойнство… Докато неотдавна двамата братя, Петър и Йоаница, произхождащи от рода на предишните царе, започнаха не толкова да завладяват, колкото да си възвръщат бащината земя.“ Силно се смутил умът на Емерих, щом прочел и следните думи на Инокентий: „При все това помисли добре какво най-сетне би сметнал ти, ако ние пожелаехме да попречим родният ти син да бъде коронован като крал?“ Уплашен да не би папата наистина да възпрепятства коронацията на сина му Ладислав, кралят пуснал кардинал Лъв да премине границата. Нему папата поверил решението за всичко – т.е. за спора между българите и унгарците. Видно е, че Лъв отсъдил в полза на Калоян. В благодарственото си писмо до папата по повод приемането на короната той казва следното: „И господарят Лъв съзря и извести Ваше Светейшество дали моята страна е права или не и дали аз подценявам унгарския владетел или той самият подценява моята власт!“.
При все че по времето на Калоян скрепеният мир не бил нарушен, раздорът в душите на унгарците не угаснал напълно След Калояновата смърт, през 1213 г, при царуването на Борил земите Браничево и Белград отново преминали под тяхна власт.
§ 2 – За латинците
През 1195 г. константинополският император Алексий III Ангел ( 1195-1203) лишил брат си от власт и го ослепил. Замисляйки отмъщение, Исак изпратил сина си Алексий в Германия при зет си Филип, който проводил младежа във Венеция. Там по топа проми сс бил събрал флотът па кръстоносците. Убодени от Алексий гпс слона и молби, то се отправили към Константинопол, за да върнат властта на Алексий, син на Исак На 6 юли те нападнали града, а на 17 юли го завзели. На първи август 1203 г. Алексий IV бил коронован за император в храма „Св. София“ 11о разбирателството между гърците и кръстоносците било, краткотрайно. Понеже пе се разкривала никаква възможност последните да получат обещаните им от Алексий III пари, в Константинопол се надигнал бунт и през 1204 бил избран нов император, Алексий V.
Така, измамени от гърците и загубили надежда някога да получат парите, кръстоносците завладели Константинопол на 12 април 1204 г. и на 16 май с.г. Балдуин фландърски бил избран за император. Докато латинците начело е Еирико ) (ондоло обсаждали Константинопол, Калоян им изпратил посланици, за да се сдружи с тях и ако искат, да им предостави помощ. Когато чули това, латинците над-менно му отвърнали, че не желаят да разговарят с него като с цар, а като със слуга, който приема повелите на господаря си. И че ако той не се съгласи, те лесно щели да опустошат Мизия, която той бил завзел неправомерно чрез бунт, като отблъснал гърците; и да го върнат към предишната му участ.
Като изслушал това, българският цар едвам могъл да повярва в думите на латинския император, удивен, че гръцките нрави тъй бързо се появили у латинци- тс. „Като се настанил във великолепния Влахернски дворец и двореца в Борколеои [Буколеон] – казва Люшер – дребният франкски владетел, който имал една голяма мечта и побързал да обуе пурпурните ботуши на гръцките императори, да си присвои техните прерогативи и да продължи тяхната политика.“200 Вьзгордели се от завладяването на Константинопол и успеха си те се държали надменно, безразсъдно се хвалели е престъпленията и безчинствата си и то тъй, че мълвата достигнала до самия Инокентий. Той пише, че „страхът от латинците се стоварва като гръм върху гърците и езическите народи.“ И понеже предвидил, че го заплашва разпра с латинците, Калоян приканил Инокентий да им пише да стоят настрана от неговата държава и да не го подценяват.
Както и да е, нетрайната власт на Латинската империя била достатъчно наказание за отхвърления мир с българите. Разгневен от високомерието на латинците, Калоян решил, че трябва незабавно да си отмъсти. „Калоян, казва Герен-Сон-Жон, бил склонен да живее в мир и съгласие с тях; те [латинците] имали глупостта да го отблъснат.“
С право Норден пише: „Отговорът на българския владетел на това безраз-съдно предизвикателство бил унищожителната воина срещу все още изграждащата се Латинска империя. Поражението, което той [Калоян] нанесъл на кръстоносците при Адрианопол [Одрин], поставило под въпрос съществуването на империята.“
Междувременно при българите избягали множеетно гърци, разтревожени от неочакваното зло, което високомерието на латинците им причинило.
Жофроа дьо Вилардуен пише, че гръцките градове изпратили при Калоян посланици, които казали, че искат да го признаят за император и да му се подчинят. „И те му се заклели да го слушат като повелител, и той [Калоян] се заклел да държи тяхната страна. И така била сключена тържествената клетва между едната и другата страна.“ Гърците знаели с каква надменност латинците отхвърлили приятелството на Калоян. Затова договорът, който сключили е него през 1204-1205 г. изглежда бил последният опит да отклонят българите от унията с Римската църква.
„Калоян – казва Никита Хониат – ги приел [гърците] на драго сърце“; защото по този начин можел по-лесно да се отбранява срещу латинците и да си отмъсти за претърпяната несправедливост. А освен това българският цар повикал на своя страна и куманите.
В началото на 1205 г. сред тракийските градове се надигнал бунт; начело на размириците бил Адрианопол. Щом латинците обсадили града, гърците тайно по-викали на помощ Калоян, който на 15 април 1205 г. нанесъл тежко поражение на общия враг. При тази съкрушителна военна загуба самият Балдуин бил пленен от българите. Авторите не са единодушни относно неговата съдба и смъртта му.
Но Калоян, по думите на Никита Хониат, не се задържал в тракийските гра-дове, а се устремил към Тесалоника, за да основе там провинция под своя власт и да си освободи отнетите от латинците градове. Отправил се към Серес и спечелил кървава победа. Но след като не успял да завземе Тесалоника, която Бонифаций Монфератски здраво владеел, Калоян се завърнал в родината.
Междувременно братът на Балдуин, Хенрих (1206-1216), впоследствие избран за император, изпратил писмо до Инокентий, в което с горещи молби го приканвал да поеме Константинопол под свое покровителство. След като се завърнал у дома, Калоян получил от Инокентий послание, писано на 27 юли 1205 г. В него папата казва, че в услуга на Римската църква българският крал е постигнал славен триумф над тези, които се стремели да го поставят в тежко затруднение. Съветва го да сключи мир с латинците, защото огромна войска имала готовност да се отправи от западните земи към Гърция. И още – да сключи мир, като освободи Балдуин, когото държал в плен.
В отговор Калоян му разказал за дързостта на латинците, които пожелали да му отнемат възвърната като наследство от дедите земя. Затова под знамето, наследено от блажения Петър и украсено е петните знаци, той смело се впуснал в битка срещу тези, които носели па раменете си неискрени кръстове. Казал също, ме не може да освободи Балдуин, тъй като той вече си бил отишъл от този свят. А в същото време папата посъветвал Хенрих, брата на Балдуин, да укрепи мира „с любимия син Калоян“.
Но враждите не престанали. След претърпяното поражение при Адриаиопол, латинците се събрали и решили да продължат военните действия срещу българите и гърците в Тракия. Скоро, за да попречат на гърците да сключат съюз е българите, те безмилостно нападнали гръцките градове. Поставени в такова затруднение и тайно подбудени срещу българите от латинците и от Теодор Ласкарис, никейския деспот (1204-1222), гърците дали на филипопол знак за бунт срещу Калоян. Увличайки се едни други, всички гърци в Тракия сключили съюз с латинците и изоста-вили българите, като забравили съюза си с тях. А те, разтревожени от обрата на събитията, грабнали оръжието, впуснали се в нападение по-скоро от гняв, отколкото с някакъв план и напълно разрушили филипопол. „Калоян – казва Никита Хониат – разгневен и ожесточен, решил да обяви война на гърците, понеже сметнал, че не бива повече да търпи техните коварства, подлости, лъжи и крайното им непостоянство“. През цялата 1206 г. се водила страшна война. Гърците се сражавали в различни градове, където по-рано били избягали под напътствието и наблюдението на Калоян. През месец март следващата 1207 година владетелят загинал, докато обсаждал Тесалоника. Най-вероятно той е бил убит от съзаклятниците на племенника си Борил . Георги Акрополит и други автори твърдят, че Божият гняв го наказал с тежка смърт.
След като научил за сечта на гърци и латинци, на 24 май 1207 г. Инокентий написал последното си писмо до Калоян, с което го приканвал към мир с латинците. Навярно Калоян изобщо не е прочел това писмо, тъй като вече е бил мъртъв.
При все че вярата не изиграла никаква роля във войната срещу латинците и съюза с гърците, както по-горе казахме, все пак жалко е, че първите се отнесли тъй зле с Калоян. Още Инокентий ги упрекнал, пишейки: „Гръцката църква не съзря у латинците нищо друго освен гибел и тъмни деяния, тъй че вече с право се страхува от тях като от псета.“ Несъмнено продължителните войни, които Калоян бил принуден да води срещу латинците, не благоприятствали унията, тъй като не давали покой на тревожната родина.
Но Инокентий се държал твърде благосклонно с Калоян, макар че той не винаги се подчинявал на съветите му. Относно последните писма на папата до Ка-лоян, Люшер отбелязва: „На Хенрих [нонстантинополския император] папата дава заповеди като па подчинен. На Йоаница говори като на приятел, използвайки почти ласкателни слова. Ако сравним двете писма, ще ни се стори, че той е по-загрижен за интересите на българското кралство, отколкото за тези па латинската империя. Но всъщност става дума да склони един коварен и безскрупулен войн, който се стремял да се възползва от вече осъщественото обединение на балканските народи“.
Действително, последното изглежда не е далеч от истината. Защото е възможно българският владетел да се е възгордял от победите в Тракия и да е повярвал, че съдбата го тласка да завземе византийския трон. Освен това Калоян несъмнено бил изключителен войн и както казва Герен-Сонжон, „способен водач на народа“. Но имал вродена склонност към жестокост, както казва Хурмузаки: „Един човек на откритата смелост, с предприемчив дух, но също така и със склонност към суетност и жестокост“.
Чак до края на живота си Калоян останал верен и предан на църквата и на Римския духовен престол В смъртта си също запазил вярата към Римската църква, за която – както сам казва – „ако се наложи, би дал главата си“.
