Докторска Дисертация на Евгений Босилков „За унията на България и Римската Църква през първата половина на XIII век“
Рим, 22 ноември 1931 г.
Осма глава
ЗА АСЕН II И НЕГОВИТЕ ОТНОШЕНИЯ С РИМ (1218-1241)
След превземането и опустошаването на Търново Асен II наследил незаконно царувалия Борил и държал скиптъра от 1218 до 1241 година. Новият цар бил син на Асен I, основателя на Второто българско царство. Като приемал в наследство тази, за жалост отвсякъде разкъсвана държава, той с велика вяра се заклел, че ще опази предприетото от баща му дело и ще възстанови предишната й слава. Защото узурпаторът Борил, който с мъка управлявал и не се грижел за отечеството си в беда, стигнал дотам, че скоро царството му станало плячка на съседните народи; той ги направил свои приятели и ги оставил да живеят спокойно в отнетите от родината земи, за да се подсигури срещу вътрешните си врагове.
С цел да издигне родината си от упадъка, Асен с всички сили се заел най-вече с това – да наложи мир с чуждите народи и единство между поданиците си. И тъй, неговата мъдрост и вещина изпълнили народа с голяма надежда. За да заздрави мира между съотечествениците си, от 1218 до 1230 година Асен предпочел да преустанови войните с другите страни.
А що се отнася до отношенията между Асен и Апостолическото средище, то едва ли някой би оспорил, че при тях най-голямо значение имали политическите обстоятелства, тъй че всичко останало едва се забелязва -дори ако тук разискваме предимно верски и църковни въпроси, оставяйки „политиката“ настрана.
И тъй, в тази единствена глава за Асен, едновременно с разказа за отношенията му с Апостолическия престол, ще трябва да разгледаме по-подробно и политическите му дела, за да се изяснят по-добре причините за неговото поведение спрямо Римската църква.
След смъртта на Калоян положението на Изток доста се променило. След завземането на Константинопол гръцките първенци се избавили от гибел чрез бягство и се обявили за независими, като всеки от тях изявявал претенции за императорския трон. Вследствие на това се издигнали две държави: Никейската империя и Епирското царство. Като засилили властта си, техните владетели се полакомили за опустошаването на Латинската империя. Но съперничеството и завистта помежду им допринесли за спасението на латинците.
Ненадейната смърт на константинополския император Хенрих (+ 1216) и иа Инокентий III (+1216), в чиято подкрепа латинците неведнъж се били уверили, изпълнила с мъка Латинската империя, почти лишена от планове за бъдещето
През 1217 г. скиптърът бил предаден на Пиер дьо Куртене, който обаче бил пленен и убит от епирския деспот Теодор Комнин (1214-1230) по време на войната през 1218 г. Съпругата му Йоланта, която веднага завзела властта на мястото на мъжа си, също била грабната от смъртта на следната 1219 г. и не могла да изведе до успешен край мъдро подхванатата политика.
Синът на Йоланта – Роберт дьо Куртене, човек бездеен, нерешителен и малодушен – наследил майка си през 1221-1228 г.
Никейският император Йоан Батаци, който се явявал наследник на Теодор Ласкарис (1204-1222), превзел голяма част от островите чрез множество походи срещу латинците. Скоро се отправил към Адрианопол, тайно повикан от граждани-те му, за да ги освободи от латинците. Епирският владетел Теодор (1214-1230) останал недоволен от победата на никейците. Коронясан за император през 1223 г. от охридския архиепископ Димитрий Хоматиан (1217-1234), той обявил Епирската църква за независима от никейския патриарх.
Преди да поведе война срещу Батаци и латинците – казва Георги Акрополит – Теодор сключил съюз с царя на българите Йоан Асен, тъй като владенията им имали общи граници. След като коварно завладял Адрианопол, Теодор достигнал чак до стените па Константинопол. Латинците е ужас уетаионили това; те сметнали, че при тази тъй тежка опасност приятелството е българите ще им бъде изключително полезно.
Тъй като в това време през 1228 г. Роберт дьо Куртене починал, латинците непременно трябвало да изберат опекун за наследника – брат му Балдуин, който тогава бил едва единадесетгодишно момче. След като свикали съвет, латинските придворни избрали за настойник на Балдуин българския цар, Асен. Той приел това е голяма радост, след което бил сключен съюз между българи и латинци. Асен обещал да помага на империята и да даде дъщеря си Елена за жена на Балдуин. Двете страни скрепили договора е клетва.
Но щом епирският деспот Теодор научил за съюза между латинците и българите, решил да погуби Асен, тъй като се боял от него като съперник за Константинопол ския трон. „Теодор – казва Георги Акрополит – разтревожен от условията и договореностите, се насочил към границите на България… …Подтикнат от неговото вероломство, Асен… нанесъл тежко поражение при Клокотница на Теодор, който бил пленен заедно е мнозина знатни мъже“. След победата при Клокотница Асен, който дотогава управлявал мирно нищожното наследство, завещано му от Борил, без колебание отвоювал старите български земи. Щом мълвата за Клокотнишкото поражение достигнала до гърците, техните градове тутакси се предали доброволно в ръцете на Асен, защото никоя сила не можела да му попречи да нахлуе, където желае. След този успех, на 22 март 1230 г., Асен си присвоил титлата „цар на българи и ромеи“. За да увековечи събитието, той наредил в издигнатата от него търновска църква да бъде изсечен надписът, който и до днес стои там.
Благодарение иа томи надпие узнаваме границите па България след сражението при Клокотница. Владенията на Теодор Енирски били присъединени към България. В Тесалоника останал братът иа Теодор, Мануил (1230-1240), който управлявал Тесалия и част от Епир като васал на Асен. Документът, чрез който Асен предоставя на „людете от Дубровник (Рагуза)“ право на свободен достъп в своите земи с цел търговия, потвърждава внезапното разширение на Българското царство след 1230 г. За него разисква и авторът на житието на св. Параскева, търновският патриарх Евтимий (1365-1393).
Междувременно латинците, след като през 1228 г. сключили договор с Асен, изпратили пратеници при папата (по онова време това бил Григорий IX, 1227-1241), за да му съобщят избора на настойник за Балдуин и да поискат одобрението му. По папата отхвърлил опекунството на Асен; на негово място бил избран достопочтеният мъж Жан дьо Бриен. Макар да бил в напреднал възраст, всички говорели, че в духа на този старец имало не само повече мъдрост, но и повече мъжество, отколкото у мнозина други.
В писмото на Григорий IX от 1229 г., където се изброяват различни условия, които новият настойник трябвало да изпълни, изрично е наредено латинците да оставят българските земи непокътнати: „И нека се знае, че царят според желанието си ще може да вземе за наследниците си, каквото предпочете, дори цялата земя отвъд Влахия, тъй както я владеят или са я владели гърците и латинците… и цялата земя на Слав и онази, която бе на Страцес (Стрез), като изключим тамошните владения на Асен.“
Щом до Асен достигнала вестта за нарушаването на договора от страна иа латинците и за уреждането на делата между тях и папата, владетелят мъчно понесъл нанесената неправда и не могъл да сдържи гнева си. Той незабавно разтрогнал съюза с латинците, а след като узнал за новия опекун, избран под надзора на папата, изоставил дори унията с Римската църква, която до този момент пазел невредима.
Дринов твърди, че още в началото на царуването си Асен изоставил унията с Римската църква, затова длъжността примас била премахната, а българската църква – подчинена на Охридския архиепископ. Съображенията, на които се опира авторът, за да потвърди схващането си, са твърде неубедителни: „Гръцките, автори Георги Акрополит и Никифор Григора – казва той – не споменават, нищо за отно-шенията между търновския примас и римския папа“.
На Дринов сигурно не е убягнал навикът на гръцките писатели предпазливо да пропускат всичко, което прави чест на Римската църква! Та кой от тях е разказал за корелацията па Калоян от апостолическия легат? И иго пак самият Дринов в труда си не отрича този факт! Сетне авторът се опитва да докаже нарушаването на унията и извлича доказателство за това от писмото на Григорий IX. Но и то не може да докаже, че Асен се е отрекъл от католическата вяра в началото на царуването си, защото е писано на 27 януари 1238 г., след като – както ще се уверим по-долу – Асен явно възобновил връзките си с Римската църква през 1235 г.
Впрочем, трябва да отбележим следното: думите на папата в писмото, което Дринов привежда като аргумент срещу унията, ясно показват, че Асен и преди това е бил обвързан с Римската църква. Папата говори за схизматиците и казва така:
В тяхното число е и вероломният Асен, отстъпвайки от църковното единство, отклонявайки се от овцете на Петра, той отказва да се храни със словото на учението му, с примера на деянията му и с храната на светото общение“.
Други православни автори единодушно твърдят, че Асен е запазил унията. „Несъмнено – казва Василевски – унията, сключена от Калоян, е продължила при царуването на Асен“ „Унията, твърди Златарски, която продължила при при Калояновия наследник Борил, не престанала да бъде в сила и при управлението на Асен…; но след сражението при Клокотница, понеже латинците нарушили съюза, настъпило и разтрогването на унията“. Изглежда Ников също се придържа към това мнение.
Наистина, през 1218 г. Асен взел за жена дъщерята на унгарския крал Андрей II (1204-1233). Тогава той написал писмо до Хонорий III (1216-1227) заедно с унгарския владетел. В него четем: „Молим – пише Андрей, – понеже бе сключен брачен съюз между нашата страна и гореспоменатия Ласкарис, а също и между българския император Асен и нашата дъщеря… така да потвърдите изпратеното до Ваше Светейшество от всеки един владетел писмо, след като бъде отворено пред Вас и да ни изпратите отговор с Вашия печат“.
Дали Асен е имал други връзки с папата преди 1235 г, това не знаем. Но, изглежда, унията е била в сила, както преди това при управлението на предшестве-ниците му. Защото нямаше да е за вярване, ако латинците в Константинопол го бяха избрали за настойник на Балдуин II, без да е бил в съюз с Римското средище. В приятелството на Асен с папата ни убеждава и начинът, по който Григорий запазил неприкосновеността на българската територия през 1229 г., след като Жан дьо Бриен бил избран за опекун на Балдуин II.
И най-сетне, в писмата си от 1235-1238 г. Григорий IX, както ще видим по-долу, се възправя против Асен, защото „се отказал от унията“, което ясно показва, че малко по-рано съюзът между двете църкви, българската и римската, е съществувал.
Сега въпросът е – н кой момент Асен е напуснал унията?
Като цяло западните автори, които се позовават на писмата на Григорий IX, обикновено датират нарушаването на съединението към края на 1234 или началото на 1235 година, когато всъщност Търновската патриаршия била отново призната от гръцката църква „Асен – казва Лах, – е католик поне до 1234 г., когато вероятно наследникът на Василий, Йоахим, изпаднал в схизма“.
Впрочем днешните автори като Златарски и Ников твърдят с голяма достоверност (както и почит. Василевски), че разтрогването на унията с Римската църква е било извършено от Асен между 1232 и 1233 г. Доказателство за това извличат от вече споменатото писмо на Анкирския митрополит Христофор, който през 1232 г бил изпратен като екзарх в западните земи, т.е. в Тесалоника. След пристигането си Христофор написал до цар Асен следното: „До царя. Ти наистина стана верен син на Светата вселенска и апостолическа църква, добре съедини онова, което преди бе разделено и съгради в Загора твърде православно дело, което никой от твоите предци не успя да постигне.“
Това писмо, за което авторите твърдят, че е писано не по-късно от 1233 г. 386 ни разкрива, че Асен действително се е отказал от унията между 1232 и 1233 г. и е встъпил в преговори с Константинополската църква. Самият Анкирски митрополит съобщава в писмото си за разговора в Света гора с Търновския архиепископ, когото се опитал да убеди да се завърне в църквата си, но онзи отказал. И наистина, каква друга причина, освен нарушаването на унията, е могла да накара пастора на търновската църква да изостави седалището си? Ако го бе сторил, за да спаси живота си или поради напреднала си възраст, Христофор несъмнено щеше да приведе тези съображения, за да определи причината за оттеглянето на българския примас. „Настоятелно го насърчавах [Търновският архиепископ] да се завърне и своята църква – пише Анкирският митрополит – но той, след като ми оказа почит, помоли за прошка и не отговори какво възнамерява да стори“. Краткостта на писмото не противоречи на схващането, че българският примас е напуснал длъжността си заради разрива на царя с Римската църква. Другаде вече споменахме, чс архиепископът, за когото говори Христофор, не е никой друг освен Василий, първият патриарх Търновски. И тъй, понеже Търново останало без пастир, Христофор усърдно съветвал Асен да изпрати новия отец, избран за длъжността, при Никейския патриарх или при самия него, та да получи канонично ръкополагане“.
Две писма на Григорий IX в същия дух, едното до Чанадския епископ, другото – до главата на доминиканците, предадени на 21 март 1232 г., донякъде потвърждават, чс схизмата наистина се е породила през 1232 г., те сочат, чс двамата български епископи – Белградският и Браничевският, били изпаднали в схизма. Папата нарежда да бъдат сериозно предупредени да се откажат с клетва от заблудите си и да се завърнат към искрено изповядване на католическата вяра.
Както и да е, изглажда преговорите между Асен и Анкирския митрополит проправили път за сключване на договора в Лампсак през 1235 г. С него титлата „патриарх“ била канонично отдадена на Търновския първосвещеник от гръцкия патриарх. В това време Асен и Никейският император Батаци е обединени сили, решили да разгромят Константинопол. Подробен разказ за този факт откриваме в „Синодик на Борил“. Това било официалното прекъсване на унията; макар всъщност тя – както става ясно – да била прекъсната още в предходните години.
Трудно е да се установи от писмата на Григорий до 1238 г. дали папата отлъ-чил Асен заради това, че изоставил унията или затова, че сключил съюз срещу латинците с „отлъчения“ Батаци. След отпразнуване на сватбата между сина на Батаци Теодор и Елена, дъщерята на Асен, двамата владетели тръгнали на бой срещу латинците и обсадили Константинопол. Тогава, с писмото си от 16 декември 1235 година, Григорий IX подбудил унгарския крал Бела (1233-1270) да се притече на помощ на латинците срещу Батаци и Асен, като нарича и двамата „схизматици“. На 24 май 1236 г, след като сам предупредил Асен да стои настрана от Ватаци, Григорий писал до архиепископите на Стригания и Колон да отлъчат Асен.
Междувременно Асен, недоволен от договора с Батаци (дали поради папската анатема или поради по-голямата мощ на Батаци – за да не би онзи, след като завладее Константинопол, да се обърне срещу самия него), започнал да търси начин – съобщава Г. Акрополит – да вземе дъщеря си от съпруга й Теодор и да я даде другиму. Изглежда, че в края на 1236 г. Асен се отказал от съюза и отвел Елена със себе си в Търново.
След това българският цар положил усилия да поднови отношенията си с Григорий IX, както научаваме от писмото на папата от 21 май 1237 г, изпратено до Асен „Приехме благосклонно писмото на твое благородие – казва той – и разбрахме съдържанието му, ревностно застъпвайки се пред Господа за твоята преданост и Му въздадохме благодарност задето ти, подчинявайки се смирено Богу и на Римската църква, се стремиш да покажеш своето угодно нам великодушие.“
Какво е писал Асен, това не знаем. Дали се е отказал от схизмата, в която неотдавна бил изпаднал? Какво желаел да получи от папата Асен „като личност почтена и разсъдлива“, както е казано в писмото на Григорий? Дали само към обсъждане положението на държавата и Константинопол се е стремял?
Както и да с, очевидно паната бил склонен да възстанови унията е България, като я обвърже политически е Латинската империя. Пренебрегвайки договореностите, сключени между българите и Никейската църква в Лампсак, Григорий под-тиквал владетеля към преданост спрямо Апостолическото средище, като му писал: „Но междувременно постарай се и чрез делата си ни докажи, че си владетел-католик, верен и предан син на Апостолическото средище, като чрез съвет, помощ и подкрепа се поставиш в услуга на нашия прескъп син в Христа Йоан, славния ком- стантинополски император; за да можем и ние според заслугите ти да се застъпим пред Бога за ревностната ти вярност.“
Малко след 1 юни същата 1237 г. Григорий отново пише до Асен и за да изясни положението на българската църква, насочва перото си към пристигането на легата Салво де Салвис в България и към осигуряването на помощ за Латинската империя. По същото време Григорий пише и до „достопочтените братя архиепископи и епископи и до любимите синове – абатите, назначени в България и Влахия“, като им казва „че съществуват мнозина на подобни длъжности, които прези-рат преждеспоменатото лоно на Църквата“. Тези предпазливи слова се отнасят до нарушаването на унията. За Асен папата изрича следните думи: „Нека се старае да угоди на църквата с трайна преданост“; „да увеличи предаността си към църквата“.
Но коя е причината за тази предпазливост от страна на папата към Асен, когото още преди това, през 1235 г., бил нарекъл „схизматик“? Не е трудно да се досетим. Това били тежки времена за Константинопол; в писмата си до българския и унгарския владетел или до българските епископи, папата се стремял най-вече към това Латинската империя да се избави от мощта на гръцкото нашествие. Чрез своята любезност спрямо Асен, Григорий се опитал най-вече да склони българския цар към приятелство с латинците. Смятал, че ако успее да постигне това, по-леспо ще го възвърне към унията с Римската църква.
И тъй, в писмата си Асен бегло засяга въпроса за възстановяване на унията, както можем да заключим от отговорите на Григорий. Но бил съгласен с предложението на папата след разтрогването на договора с Батаци да се свърже с латинците. И наистина, в края на 1237 г. Асен обсадил заедно с тях град Цурул [Чоргу].
Не знаем какви преговори са се водили между папския легат Салво де Салвис и българския цар. Неочакваното отделяне на Асен от латинците преди обсадата па Цурул може да се отдаде на внезапната смърт на съпругата му, както сочи Г. Акрополит; но при все това от писмата на Григорий IX от следващата 1238 г. можем да се досетим, че Асен насочил оръжие срещу латинците, тъй като при преговорите с папския легат не могъл да постигне желаното. Защото след смъртта на Жан дьо Бриен на 2 март 1237 г. Асен бил счел за подходящо да се съюзи с латинците, поне-же се надявал да бъде избран за настойник на [наследника на ] императорския трон. Затова и отвел дъщеря си от Батаци, като възнамерявал да я даде за жена на Балдуин. Нo изглежда, папският легат не подкрепил молбите па царя. И понеже Асен приел зле това – казва Г. Акроиолит – отново потърсил „сключените споразумения“ с Батаци.
Разгневен, Григорий настроил унгарците срещу Асен. От различните му писма било до унгарския крал Бела, било до кардинала на Перуджа Салво де Салвис или до унгарския клир, лъха негодувание срещу предателството на Асен. Папата го назовава „вероломния Асен, който, отстъпвайки от единството на църквата, приема и защитава в страната си еретици.“ Григорий нарича българите „отстъп- ническо племе, народ на хулители, еретици и схизматици“.
Междувременно латинският император Балдуин потърсил помощ от западните владетели и в края на 1239 г. се отправил към Константинопол. Унгарците, подканени от Григорий, се подготвили да нахлуят в България. Затова, казва Фарлати, Асен обграден от войските на двамата врагове, уплашен и неуверен в подкрепата на гърците, отново се насочил към латинците и предоставил на Балдуин и войската му правото да преминават свободно през България. „След като отхвърлили договореностите си с ромеите – казва Г. Акрополит, – българите дали на франките възможност да преминат през планините им“. Чрез тази постъпка Асен искал да умилостиви Григорий, да отклони заплахите от страна на Бела и да обуздае вражеските нашествия в цялото си царство.
По онова време християнския свят бил в страх от нахлуването на татарите. От този момент нататък Асен живял в мир със съседните народи чак до деня на смъртта си – 25 юни 1241 г. На 24 август с.г. починал и Григорий IX.
Впрочем, според разпространеното мнение на съвременниците си Асен II бил лъж с изключителна воинска доблест. Славата му била също толкова голяма сред фаговете колкото сред сънародниците и съюзниците му. „Асен е най-добър измеж- ty варварите, с най-добра слава не само сред своите, но и сред чужденците“ – казва Г. Акрополит. И ние не желаем да подлагаме на съмнение свидетелството му; но струва ни се, че възхищението на Хурмузаки спрямо Асен е прекомерно: „Асен бил благ, извисяващ се над народа си мъж, който осигурявал ред и справедливост както за своите, така и за чуждите поданици и който съзнателно показвал пред тях своята любезност“.
Последното не съвпада с истината. В продължение на четири години, от 1234 до 1238 г., Асен четирикратно нарушавал договора си било с латинците било с гърците си спечелил сланата па измамник, който смята, че всички средства за постигане па целта са му позволени. Той повторно опетнил България с позора па схизмата, защото папата отказал да му повери опекунството над латинската власт.
И при все че „Синодикът на Борил“ възхвалява Асен като твърде благочестив цар, отдаден на благотворителност за църквите и манастирите ние не можем да се въздържим да не го уличим в голямо злодеяние, задето по негова вина българската църква изоставила унията с Римската църква, сключена през 1204 г. oт чичо му Калоян.
