Докторска Дисертация на Евгений Босилков „За унията на България и Римската Църква през първата половина на XIII век“
Рим, 22 ноември 1931 г.
Втора глава
ЗА ЦАР КАЛОЯН, КОЙТО СКЛЮЧИЛ УНИЯТА МЕЖДУ БЪЛГАРСКАТА И РИМСКАТА ЦЪРКВА (1199-1204)
В началото Калоян захванал да поддържа и разпалва завещаната като наследство от братята война, която те му предали ведно с царството. Още оттогава военната сполука повдигала духа на българите и всявала голям страх у гърците. Известно е, че българският народ е буен и извънредно смел. Воден от двамината братя Петър и Асен, за кратко време той дръзнал да възвърне в древните граници и Българското царство поробените от гърците градове. Калоян подготвял за него яце по-голям триумф. Той, както споменахме, живял за кратко като заложник в Константинопол и там опознал високомерието и разкоша на византийския двор, а ъщо и омразата и презрението на гърците спрямо българите. Свикнал да воюва от галък (поради което именно придобил царската власт), той постигнал възхитителен успех в много от онова, което братята му, макар всякак да опитвали, не успели а постигнат нито със сила, нито с хитрост. Областта между Хемус и Истър била ече изцяло възвърната, но както бе казано, братята Асен и Петър, недоволни от осподството над Мизия, решили, че трябва напълно да възстановят древните владения. През 1189 г. Исак Ангел обсаждал град Ловеч цели три месеца, но усилията :у били напразни. Чрез продължителни сражения власите опустошили селищата около Филипопол [Пловдив] и Верея [Стара Загора], за кратко време покорили дори Варна и разрушили Триадица (София). През 1194 г. Исак Ангел, раздразнен от дързостта на българите, първо победил сърбите, а сетне се отправил при тъста си Бела, краля на Унгария и като се задържал там известно време, сключил с унгарците съюз за разгромяване на България. Но тъй като бил изпъден от трона през 1195 г., Исак не успял да изпълни споразумението.
Алексий, който управлявал царството след Исак (1195-1203), смирено протегнал ръка на българите. Но условията, които те поставили, били твърде тежки и „недостойни“ за гърците и не поощрили добрите намерения на Алексий за съблю-даване на мира Калоян придвижил войска към крайбрежните местности при Евксинопонт [Черно море] и след като овладял съпротивата през 1201 г. принудил Алексий да сключи т.нар. „Варненски мир“. С него императорът признал царството, което българите си възвърнали.
След успешния изход на войната срещу сърбите и унгарците, която българското царство водило от 1202 до 1203 г., (но за нея ще стане дума на друго място), през 1204 то се разпростряло от Белград чак до река Марица [Хеброс] и Агатополис [Ахтопол] на Евксинопонт, от устието на р. Истър до реките Струма и Вардар”.
Покрай военните грижи се случило нещо, което донесло на царството неоценимо благо. През 1198 г., след смъртта на папа Целестин, Апостолическият престол бил поет от Инокентий III (1199-1216), прославен със значимостта и многообразието на великите си дела Той приел много народи в лоното на Църквата и се постарал да влее в нея духа на единството. Той отдал и на българите частица от своята загриженост; тяхното царство, чиято власт била още несигурна, се нуждаело от законно признание. При това тяхно положение извън закона, съпоставено с нравите на онези времена, на българите била предоставена изключителна възможност. През 1199 г Инокентий изпратил при Калоян, господар на власи и българи, архипрезвитер Доминик (който знаел гръцки и латински) с писмо, носещо заглавието: „Към благородния Йоаниций“. Относно войната за освобождение в писмото си той категорично отбелязва: „…И не само властно те закриляше [Господ] в смутните боеве и военните опасности, но дори по чуден начин разшири властта ти“. Това показва, че вестта за независимостта на българите е била вече разпространена и че влиянието и величието на Калоян, от когото се бояли гръцките градове, били начитани навсякъде. В това свое първо писмо Инокеитий доказва – трудно с да се каже по какъв именно начин – че предците на Калоян били от римски произход: „понеже твоите деди водят потеклото си от знатен римски род“. Сетне и Калоян неведнъж споменава в писмата си за това потекло. Възможно е наименованието „власи“, е което обикновено назовавали българите, да е заблудило папата. Тъй като известно е, че власите (Blachi или Walachi) произхождат от римляните. По- горе засегнахме накратко какво се разисква между авторите по този въпрос.
А когато изпратил легата с молба царят да го приеме „предано и смирено“, Инокеитий излага следното: „Нека чрез него по-пълно ни засвидетелстваш преклонението си. И макар да сме убедени в искрените ти намерения и преданост, предпочетохме да проводим при теб по-видни нунции или по скоро легати, та да заздравят както у теб, така и у сънародниците ти почитта към Апостолическия престол“.
Папата говори за стремежа на българската църква към съединението като за въпрос, който му е отдавна познат. Успенски счита за трудно да се проследи откъде най напред са започнали преговорите – от Рим или от Търново. Ала българският владетел е ясни слова осведомява папата, че не единствено той самият, но дори още орлтлта му били насочили взор към Римската църква: „И при все че достопаметните ми пратя отдавна желаеха да проводят [пратеници] при Ваше Светейшество, все нак нс успяха да достигнат до Вас заради множеството ни противници, и ние като счетохме за добре да направим същото, се обърнахме към Вас веднъж, втори и трети път, по не успяхме да достигнем желаната цел“. „Нищо чудно – казва Маркииич. че българите, отвсякъде обкръжени от врагове, след като възстановили старата българска държава, имали намерение да възобновят също и отколешните отношения с Римската църква, подбудени от омраза към потисниците на своята рицина и църква. В отговорите си до папата Калоян, „император на българи и власи“ – така нарича той сам себе си – обмисля писмото на Негово Светейшество, „по-скъпо от всичкото злато и по-скъпоценно от кой да е камък“ и „като на любящ и желан баща“ му изпраща „богобоязливия браничевски презвитер Власий“. След като вннимателно обмислил нещата (задържайки при себе си папския легат в продължение на почти две години) българският владетел изложил желанията си пред Папата така: „…Да бъдем укрепени в Римската църква, като синове под майчина закрила… Стремим се като обичан син да получим короната и почестите си от шината майка, Римската църква – щастие, което едновремешните ни императори птитежаваха. Като узнал, че папата поставя различни условия за унията, Калоян заявил, че е готов да изпълни всичко: „Ако на Ваше Светейшество е угодно да извърши тона за час, |т.е. сключването на унията и връчването па короната|, то псичко, което решите да възложите па нашето царство, ще бъде изпълнено в чест на Бога и Римската църква“. Впрочем целият народ и клир се обединили, аа да подкрепят тази воля на владетеля: „Ето защо ние – тъй пише архиепископ Василий до Инокеитий III – и прости, и знатни, като синове молим Вас като добър баща, нашият господар императорът да получи от Вас онова, за което моли, понеже е достоен да го притежава. Защото и самият той, и цялата му държава са изпълнени с почит към Римската църква.“
С тези послания се отправили към Рим Доминик от Бриндизи и Власий от Браничево на 21 ноември 1202 г. Почти по същото време кръстоносците, тръгнали от Венеция, завладели Зара и, насърчени от Алексий, сина на Исак Ангел, се насочили към Константинопол, за да възвърнат на самия Алексий императорския трои. Уплашен от нашествието им, Калоян пожелал по-скоро да сключи унията с Римската църква и на 30 април 1203 г. изпратил архиепископ Василий с писмо до папата, в което заявява, че „възприема и признава първенството на Римския папа т.е. от Бога дадената власт да обединява и разтрогва, тъй както я е притежавал блаженият апостол Петър“. Сетне известява за намерението на гърците да възстановят пат-риаршеската власт сред българите: „След като гърците узнаха това, ми изпратиха патриарха и императорът им писа: „Ела при нас, ще те коронясаме като император и ще ти назначим патриарх, защото без патриарх властта не може да се закрепи.“
Този въпрос изисква специално внимание; той е от първостепенна важност поради това, че почти всички автори са подложили на съмнение истинността на предложението. Действително, има такива, които смятат, че Калоян се е ръководил от несериозни намерения, което никак не се припокрива с неговата добросъвестност при преговорите – или че той, подтикнат към съединението от политически съображения, представил като истина в писмото си множество хитрости. Някои пък твърдят, че българският цар напразно дава всички тези обещания.
Ето какво заявява Вайе за това място от писмото на Калоян: „Най-малкото владетелят казва така в писмото си до папата от 1203 г., освен ако то не е един чист опит за шантаж, упражняван върху папската курия“. Подобни неща казва и Голу- бински: „С цел да подтикне папата към готовност за съгласие, царят разказва (правдиво или не – не знаем), че гърците му предложили корона и патриарх.“ Люшер също пише: „Дали е сигурно, че византиецът, за да задържи България и нейната църква в сферата на влияние на Константинопол, бил предложил на Иоаница да му даде императорската корона? Дипломацията на славянина може по-скоро да е из-мислила това предложение, за да убеди палата по-бързо да вземе решение в негова полза.“ Тези мнения (за които ние твърдим, че са изказани необмислено и твърде дръзко), целят да опровергаят първостепенната важност на унията и донякъде пи гневят, понеже имаме потвърждение за правотата на Калоян, както скоро ще видим и заявяваме, че това са несправедливи хули. Напротив, почитаният Ман оказва по-голяма услуга аа разкривано па истината: „Съществуването ма гръцкото предложение – казва той – посочено в това писмо, се поставя под въпрос. Но през първата половина на онази година (1203) Алексий бил поставен под голямо напрежение и твърде вероятно е да е желаел да предотврати каквото и да е разрастване на латинското влияние, без оглед жертването на престижа си. Освен това, пратеникът Йоан докладвал на Инокентий онова, което бил чул от краля на Унгария и от много други лица, че Калоян бил предан на Римската църква… Следователно, при все че в миналото българите са показвали способност да настройват Константинопол и Рим един срещу друг, може да се допусне, че в този случай българският владетел е бил искрен.“ Но това, че думите на Калоян заслужават пълно доверие, съвсем ясно личи от писмото на Хоматиан и от Синодалния акт на Охридската църква, вече многократно цитирани. В тях се говори за преговорите между гръцкия патриарх и българския цар и се отбелязва, че самият патриарх отишъл при българите: „Не бива – пише Димитрий Хоматиан – да считаме [българските] епископи и свещеници за размирници и узурпатори; понеже при нашествието на латинците блясъкът на константинополската светска и църковна власт вече помръкнал и прелати се отправили към различни области, докато мощта на империята в западната част преминала в ръцете на българите и самият ромейски император се оттеглил от тези части, а тогавашният Константинополски патриарх започнал преговори с царя на българите“. Синодалният акт казва почти същото: „И тогавашният Константинополски патриарх [Йоан Каматир] започнал преговори с българския цар, а също и с българския патриарх.“ Никой не ще отрече, че това са автентични документи.
Сетне, като сравним тези две свидетелства с посочените по-горе думи на Калоян, можем да заключим, че през 1203 г. наистина са се провели някакви преговори между Константинополския двор и българския цар. У Хоматиан ясно е казано, че преговори е имало не само преди 23 април, датата на която е било изпратено писмото на Калоян до папата, но и след 14 юли, след като гръцкият император бил напуснал Константинопол.
Калоян ни разкрива кое е особеното при тези преговори в писмото си, с което осведомява папата за предложението на гърците. От това, че самият Константинополски патриарх е разисквал не само с царя, но и с българския патриарх, лесно можем да заключим, че преговорите в действителност са засягали по-скоро църковните въпроси. В поканата на гърците за останалите неща няма нищо странно; ясно е, че в този момент поради нашествието на латинците Константинопол започнал силно да се опасява от възможността да се озове, обкръжен от двама врагове, т.е. българите и латинците – защото никак не били известни намеренията на последните – понеже не знаел какви времена ще настъпят, а и сам се страхувал от латинците, българският цар се отнесъл с подозрение към неочакваната щедрост на гърците.
Това което Калоян отдавна желаел и което братята му настоятелно, но напразно искали от Фридрих през 1189 г. – корона и патриаршеска титла – сега му се предлагало от гърците даром, ио той го отхвърлил като нежелано заради обрата в положението. Сетне той пише до папата: „Но аз не пожелах, напротив – устремих се към Твое Светейшество, защото искам да бъда раб на свети Петър и иа Твое Светейшество.“
И тъй, архиепископ Василий заминал с това писмо и на 14 юли пристигнал в Дирахий – град, който от 23 април с.г. бил под властта на латинците. Това, което се случило на Василий там, ясно показва, че гърците с позволени и непозволени сред-ства се стремели да привлекат към себе си българите. След като преговорите е тях завършили без резултат, те твърде усърдно се грижели българите да не преговарят с Римската църква. Райналд пише: „Василий бил възпрепятстван да премине па Запад от гърците, които, подбуждани от завист всячески се стараели да попречат иа българите да се свържат с Римската църква“. Василий разказва тези неща на папата в писмото, което изпратил „по добрите и предани на императора люде – коместабула Сергий и презвитер Константин“ със следните думи: „Гъркът – казва Василий, – който идваше с тях [пратениците на комит Валтер] не ме допусна да премина с тях, след като бях получил разрешение от управника на Дирахий, като твърдеше, че ако съм преминел, това щяло да причини неудобство на гръцкия император.“
За всички е ясно, че изложеното дотук е историческа правда и не разбираме с кои очи някои автори дръзват да го подлагат на съмнение. Но – отговарят те – тези неща не са обсъждани искрено от Калоян с Апостолическия престол! Признаваме – наистина, отговорът на първото писмо се е забавил, но още от горепосочените све-дения става ясно, че това не може да се отдаде на „недостатъчна добросъвестност от страна на Калоян“, както се опитва да докаже Успенский, нито на „недостатъчно благожелателство и усърдие у папата“. Легатът обяснил причината за забавя¬нето си, като написал:“Понеже работата с онези патарени в Босна се проточи – както още преди писах на Ваше Светейшество – за няколко дни бях в Унгария по воля на краля. Междувременно при него пристигнаха вестители на онзи велик мъж Калоян. Надявам се с Божията помощ да отида при него с тях“. Не е за вярване и това, което твърди Успенский за липсата на добронамереност и усърдие у папата, когато лесно можем да прозрем по-скоро радостта на Негово светейшество от завръщането на синовете му в родното лоно: „След като получил това писмо [на Калоян] – пише Райналд – Инокентий, изпълнен с невероятна радост, задето българите желаели да се влеят в Римската църква, се заел още по-ревностно с добре започналите преговори.“
