Божий Слуги Иван Романов, Флавиан Манкин, Фортунат Бакалски

Божий Слуги Монс. Иван Романов Романов, Флавиан Манкин, Фортунат Бакалски

На 22 октомври т.г., в църква „Св. Архангел Михаил“ в кв. Секирово на гр. Раковски, се проведе първата публична сесия за откриването на диоцезалната фаза за беатификацията на мъчениците епископ Иван Романов, отец Фортунат Бакалски OFMCap и отец Флавиан Манкин OFMCap. С декрет, монс. Георги Йовчев учреди комисия от експерти по история и архивистика, за да съберат всички все още непубликувани съчинения на Божиите раби, както и всички исторически документи засягащи делото.

„Светата Църква още от своето начало е свидетелствала за страданието, смъртта и възкресението на Исуса Христа нашия Спасител, Който ни изкупи, и направи чеда на своя Отец чрез изкупителното си страдание на Кръста.

Мъчениците за вярата са първи, които засвидетелстваха с проливането на кръвта си, за Възкресението на Христа Господа, в Когото всички повярвали ще възкръснат за вечен живот.

Почитта към светците-мъченици е голяма през вековете. Още от първите векове църковните отци често повтарят: „Кръвта на мъчениците е семе за нови християни“. Мъчениците са застъпници за нас в Небесното царство,  пред трона на Бога Вседържителя. Искаме в духа на Църквата да отбележим за последните години на гоненията и преследванията на владици, свещеници и миряни, и да представим накратко живота и мъченическата смърт на свидетелите-мъченици от Софийско-Пловдивския диоцез.

Като започнем от Епископ Иван Романов, като баща на диоцеза и свещениците отец Флавиан Манкин и Фортунат Бакалски, както и миряните Гено Йосифов Буров и Рафаел Йосифов Пеев, които в едно със Църквата защитавайки свещениците, станаха мъченици за вярата.

Бихме желали да събудим по-голям интерес към мъчениците от нашия Софийско-Пловдивски диоцез, защото те са наши застъпници в небето.

Да се молим, та те да се застъпят за нас пред Бога, защото те са наши покровители в Небесната слава, да ги почитаме, защото те бяха решителни и смели и не се поколебаха да отдадат живота си за Христа и Църквата.“ (Епископ Георги Йовчев)

 

МОНС. ИВАН РОМАНОВ РОМАНОВ

Роден на 10 септември 1878 г. в село Секирово (Пловдивско). Произхожда от средно селско семейство. Първоначалното си образование получава в родното си село. През 1891 г. постъпва в духовната малка семинария в гр. Пловдив, където завършва гимназиалното си образование. През 1896 г. заминава за София, където пет години следва философия и богословие. На 21 октомври 1901 г. е ръкоположен за свещеник в конкатедралната църква „Св. Йосиф“ в София и е назначен за такъв в същата църква. Там работи до 1918 г. През този период е същевременно и дворцов капелан на цар Фердинанд. При абдикацията на същия през 1918 г., о. Иван заминава заедно с него за гр. Кобура (Германия), където царят се настанява да живее. Пребивавайки в чужбина, пътува също до Франция и Италия. Въпреки доста трудните условия остава капелан на цар Фердинанд до 1942 г. По същото време, след смъртта на монс. Викенти Пеев, е избран за Софийско-Пловдивски епископ. За епископ на Софийско-Пловдивска епархия е препоръчан пред Рим от бившия папски нунций в София, Джузепе Анджело Ронкали, с когото се познавал още от България. На връщане от Германия минава през Италия, за да се срещне в Рим с папа Пий XII, с когото се познавал ок. 1924/1925 г. в Германия; о. Иван като капелан на българския цар, а той като папски нунций в Мюнхен. Връща се в България през септември 1942 г. До арестуването му през октомври 1952 г. изпълнява обикновените задължения като пастир на църковната общност. Монс. Евгений Босилков казва за него: По характер Иван Романов е благ човек, но показва силна воля. В решенията на нашите общи събрания, които сме взимали тримата владици, намирам, че той винаги се е показвал консервативен“.

На 1 октомври 1952 г. Софийското поделение на държавна сигурност издава заповед за арестуването на монс. Иван Романов Романов с обвинение в шпионаж. Обвинен е като шпионин, защото лично познава представители на западните посолства и се среща с папския нунций в България, първо с монс. Йосиф Мацоли, а от 1945 г. с монс. Франческо Галони, бивш управител на „Про ориенте“. Той представя положението на Църквата и на верните в България на апостолическия делегат, което е едно обикновено задължение на епископа. Епископът, според Католическата доктрина, е задължен да се грижи не само за духовния и религиозен живот на верните си, а също и за техните човешки права; да ги защитава и да подкрепя обществения живот според християнските ценности. Нунцият, за да помогне на местната Църква, трябва да знае от какво се нуждае тя. Това няма нищо общо с политиката, защото се отнася към грижата за живота на вярващите, нещата свързани с вярата и религиозния живот. Започвайки от септември 1944 г. положението на католическите общности в България става все по-трудно, а след референдума за Народна Република (8 септември 1946 г.) започват репресии, първо скришом, а след това явно.

Монс. Романов е наблюдаван от комунистическите агенти (разработка „Абат“). Той информира папския делегат за тези неща, като например за убийството на свещеник Флавиан Манкин, извършено от комунистите през октомври 1944 г. по време на въстанието в Пловдив и околните села; за своеволното завземане, без заплащане, на църковните имоти (училища, сиропиталища и болници) от съветските войски, а след тях от комунистическата власт; за тежкото положение на католическите земеделци след национализацията на земята, принудени да дават на държавата земята си и да работят почти без заплата в Трудовите кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС); за кражби и конфискации извършени от комунистически групировки, на които са подложени вярващите стопани, особено по селата. Много е огорчен от забраната на католическитеорганизации и дружества, за преподаването на вероучение в училищата, както и от това, че устава на Католическата Църква в България, подготвен през 1949г., не е одобрен от властта. Но той добре знае, че истинската борба за човешките права е смятана от комунистите за предателство и съдействие на „западните империалисти . Внимателен е в думите и в делата си. Никога не изразява омраза към комунистите, защото за един християнин и те са братя, и не въстава против властта. Но едновременно решително защитава своето мнение и не се страхува от натиска им. Когато министър Тагаров настоява по въпроса на велехрадския конгрес, организиран от комунистите, заплашвайки с лоши последствия, ако Католическата Църква не изпрати свой делегат, монс. Романов отговаря: „Другарю министър, вашите удари са страшни, но тия на Господа са още по-страшни!“. Приетият през февруари 1949 г. закон за вероизповеданията фактически поставя Католическата Църква извън законите на страната и живота. Забранени са й всякакви контакти със Светия престол, както и да получава материални помощи и дарения от чужбина, закриват Апостолическата делегатура в България и всички католически ордени и институции, а на членовете им се дава срок да напуснат страната. Държавата получава права да се намесва във вътрешните й дела. Отнети са й всички източници на доходи, отнето й е правото на съществуване.

Моне. Романов винаги е на страната на мира, не иска война и критикува въоръжаването на двата световни блока. Отец Петър Сарийски, епископски секретар, цитира неговите думи: „И двата лагера се готвят и един на друг се заканват, не дай Боже, да избухне война, тя ще бъде страшна“.

През 1951 г. организира конференция за мир.

През пролетта на 1945 г. папският нунций Йосиф Мацоли събира католическите епископи и свещеници в Софийското си седалище, за да им предложи основаване в България на движението „Католическа дейност“ (Azione Cattolica), което си поставя за цел развиване и задълбочаване на вярата между младежите и възрастните, защита на християнските ценности в ежедневния им живот и въвеждане на инициативи свързани с участието на католици в политическият, икономическият и културен живот на обществото. Движението най-много се разраства в енориите на Пловдивския район. Комунистите считат това движение за опасно и враждебно.

През 1949 г. Светият престол издава официален документ, в който се изказва срещу комунистическата идеология. Документът е доставен в България по дипломатически път, вероятно посредством Италианското посолство. Отец Фортунат Бакалски получава документа от сестра Анунчата и го предава на епископския секретар, от. Петър Сарийски. Моне. Романов решава заедно със секретара си да не дава гласност на документа в България, защото се страхува от репресии спрямо Църквата. Вероятно документът е унищожен от секретара.

В началото на 1952 г. започва натиск за включване на Католическата Църква в Отечествения фронт. Когато властта предлага на католическите епископи съдействие и включване на Католическата Църква в Отечествения фронт, което на практиката означава ликвидиране на самостоятелността и подчиняване на Църквата на държавния и комунистически режим, те решително отказват.

Монс. Романов, като най-възрастен между епископите, дава личен пример и най-решително се противопоставя на това предложение. Също така той най-много настоява да бъде спрян вестник „Истина“, отколкото да бъдат помествани в него неистински информации, нямащи нищо общо с християнските ценности.

В обвинителното заключение главният следовател лейтенант В. Василев пише: „Освен шпионската дейност, която е извършвал, наравно с нея той е провеждал вражеска агитация против Народната власт и комунистическата партия, като е работил усърдно за изпълнение на Ватиканските директиви за приложението на „Католическата дейност“ в нашата страна.(…)Той е получавал от Ватикана чрез дон Галони много пари в щатски долари за финансиране на свещениците, които чрез различни лица е обменял по незаконен път заедно със секретара си Петър Петров Сарийски“. След заключението на следствено дело № 246/52 год., монс. Романов е осъден на 12 години затвор (дело № 1840, присъда № 847-III, София, 29 октомври 1952 г.), въз основа на чл. чл. 35 и 83 от Наказателно процесуалния кодекс.

Настанен в Шуменския затвор, не е излежал цялата присъда. Бит много по време на следствието и после хвърлен в затвора в тясна, влажна, бетонна килия, се разболява тежко. Преместен е в Шуменската болница. Сестра Йозефина от сестрите Бенедиктинки пише за него: „Нашият контакт с монс. Романов стана по-тесен, имахме възможност незабелязано да му занесем Светото причастие с помощта на главния лекар и администратора, които бяха благосклонни към нас. И така, причастен със Светото причастие, на 8 януари 1953 г. почина в отделението за арестувани в гр. Шумен. Едва ли е бил затворен два месеца. Ние не знаем за колко време е бил осъден. Погребението става със знанието на бай Кръстьо, добър католик (униат), на един санитар, който е работил там и на д-р Караланов, много добър лекар. Вземат го от болницата само с един чаршаф и в плитък гроб просто изсипват тялото му, а чаршафа пребират. След като го заринали, горе посочените лица му сложили кръст на гроба. Всички знаехме, къде са тленните му останки.“

Доктор Караланов казваше: „Този човек ще бъде един ден търсен и изваден оттук и ще го приберат“. Затова той му навил медна телчица на един от пръстите. Едва изминаха 7 години от това събитие и дойдоха: неговата племенничка Мария и Бона Бодушка, сега с. Бернадета и с помощта на бай Кръстьо и други добри хора разкопаха гроба и прибраха костите на монс. Романов в един куфар и ги пренесоха в техния край“. Умира на 08 януари 1953 г. в градската болницата в гр. Шумен, в отделението за затворници.

С. Бернадета – Бона Бодушка – така споменава намирането на тялото на монс. Романов: „Неговата племенничка и аз отидохме при сестрите Бенедиктинки и те ни помогнаха. На вторият ден отидохме с от. Йосиф Кривчев, сестрите и дядо Кръстьо с каруцата. Бай Кръстьо и всички се помолихме

и разкопахме гроба. Първото, което констатирахме, беше, че го бяха сипали в гроба и краката му бяха преплетени, а ръцете разкривени. На едната ръка имаше едно медно телче и по това разбрахме, че това е той. Племенничката го познала по зъбите, имал изкуствени златни зъби. В приготвен куфар наредихме костите му. С влака заминахме за Пловдив. Там не ни приеха от страх. Имал желание да бъде погребан в катедралата „Св Лудвиг“. Това не се осъществява. В крайна сметка костите на монс. Романов са закарани в родното му село Секирово и там много тържествено погребани, с участието на верни и свещеници.

 

ОТЕЦ ФЛАВИАН МАНКИН OFMCap

Флавиан Манкин е роден на 11 ноември 1914г. в с. Генерал Николаево, на 25 км от гр. Пловдив (в централната част на България, днес един от кварталите на град Раковски). С Кръщението си получава името Йосиф. Той е първият син от осемте деца (пет синове и три дъщери). Възпитан в християнските добродетели от своите добри родители, Никола и Мария, обикновени хора, но дълбоко вярващи! увствайки се призван от Господа да стане свещеник, и както тогава е обичай, тъй като няма възможност да учи в България поради липса на семинария, – едва тринадесетгодишен напуска отечеството си и заминава за Италия (в 1927 г.) заедно с още три момчета: Йосиф Байков, Йосиф Търновалийски и Петър Бакалски. Започва своята формация в Провинцията на капуцините в Бресанон (Bressanone) – Италия на север Судрито, Алто Адидже (Sudrito/Alto Adige) първо в серафическата семинария на Фарн (Farn), след това влиза в ордена на отците капуцини на 28 август 1931 г. в Кюза (Chiusa). По философия и теология следва в градовете: Щерцинг (Sterzing), Випитено (Vipiteno), Мерано (Мегапо), Брунико (Brunico), Брезанон (Brixen) и Бол цано(Во12апо).Тържествени обети полага на 12 ноември 1935г. и е ръкоположен за свещеник на 17 декември 1938 г. Първата света Литургия отслужва в Щерцинг (Vipiteno) на 25 декември 1938 г.

През 1939 г. след 12 годишен престой в Италия, се завръща в България, където е назначен за свещеник и извършва пасторална дейност в Генерал Николаево, след това в Пловдив и накрая в Секирово.

Отец Флавиан си го спомнят като много весел, енергичен, отворен към хората, притежаващ дарбата да пее и свири на орган. Неговата първа задача е тази да се занимава с министрантите, младежите и децата, обича много всички и от всички на свои ред е обичан. Организира хор в Генерал Николаево, по-късно друг от момчета до 20 годишна възраст и още един от момичета от 10 до 15 годишна възраст в Секирово.

Решително се бори за народно-религиозна свобода и правда. Неговата безрезервна обич към Църквата и отечеството, ще свети вечно като неугасващ огън и ще пръска светлина в черните дни на нашия страдащ народ. Действително отец Флавиан става първата жертва на воюващия атеизъм в България.

Един следобед след една негова проповед на младежите в с. Секирово. той е отвлечен насилствено, жестоко измъчван и разстрелян на 21 октомври 1944г. заедно с двама миряни: Гено Буров и Рафаел Пеев. Неговото тяло не е никога намерено.

Ето какво разказват някои свидетелиочевидци за последните часове от живота му: „В събота 20 октомври 1944 г. както обикновено след отслужване на Литургията няколко младежи се събират в неговата стая. Църковният настоятел Гено Буров разбира случайно в общината че се готвят да арестуват отец Флавиан и го предупреждава да се скрие. Но свещеникът е решен на всичко. Той не се чувства разбойник, за да бяга, не е извършил нещо, което да смущава съвестта му.“

Заявява ясно. „Няма да се крия. Нека бъде Божията воля“. Отец Манкин е арестуван. Отведен е в мазето на селската община. Общинарите разбират, че Гено Буров го е предупредил и арестуват незабавно и него. По-късно се разбира, че единствената вина, която е имал Гено е била тази, че е искал да спаси своя свещеник, воден от чувства на братска любов и вяра, заради което загубва живота си.

Същевременно е арестуван в своя собствен магазин и Рафаел Пеев, добър християнин и певец от хора на енорията.

И тримата са хвърлени в мазето на общината и малтретирани по най-жесток начин. Не може да се разбере, поради какво е била тази демонска злоба от страна на стражарите.

Когато отец Манкин не се завръща енорийският свещеник отец Лавренти Стрехин узнава, че е задържан от стражарите в общината. Отива, за да разбере причината за неговото задържане. Влиза в една от стаите на общината и вижда обърнати към стената, съблечени, мокри, вероятно, за да ги свестят от побоя Отец Флавиан, Гено Буров и Рафаел Пеев.

Плачейки отец Манкин моли поне да се изповяда, но стражарът заплашва с пистолет в ръка отец Лавренти с думите: „Да не би да искаш да отидеш при тях или да ги заместиш?“ Двама стражари се нахвърлят върху отец Лавренти и го избутват по стълбите навън. Изплашен много и не знаейки какво да прави се връща в енорийският дом.

Изтерзани, пребити и разсъблечени през нощта на 20 октомври (събота) милицията на с. Стряма ги откарва незабелязано в гората, която е около река Стряма.

Същата нощ са убити по най-жесток начин и тримата. На сутринта някои селяни отиващи към гр. Пловдив виждат мъртвите им тела до моста на река Стряма, но решението на убийците е това: телата да бъдат хвърлени в пълноводната тогава река Стряма, за да не остане никаква следа от тях.

Така завършват земният си живот тези трима мъченици за Христовата вяра, но те триумфират вече в Небесната слава.

 

ОТЕЦ ФОРТУНАТ БАКАЛСКИ OFMCap

Около 30 км на северо-запад от Пловдив се намира село Дуванлий, прочуто с тракийските гробници. В една хроника от 1663 г. се съобщава, че населението на Дуванлий е изцяло католическо. В едно от семействата с вековна католическа традиция, от родителите Павел Бакалски и Мария Пекова, на 6 август 1916 г. се ражда момченце, което получава името Петър.

Петър Бакалски се среща и познава с малките братя Капуцини, пребивава с тях, участва в занятия организирани в енорията. Може би го привлича техния начин на живот, щом през 1927 г. неговите родители заедно с енориста решават да изпратят едва единадесетгодишното момче в Италия, за да получи образование и да осъзнае званието си. Малкият Петър пристига в Южен Тирол заедно с другите българчета, защото в България не съществуват структури подходящи за възпитание на кандидатите за свещенство. Той започва така наречената малка семинария във Фарн, която трае от 1927 до 1931 г. Програмата на уроците е както в гимназията и предвижда: вероучение; немски, италиански, латински и гръцки език; история; география; математика; биология; физика; химия; рисуване; гимнастика; калиграфия; стенография; пеене и един чужд език. Младежите всеки ден имат три (по-късно четири) часа сутринта и два часа след обяд. Отец Елигюс Тапейнер завеждащ учебната част в малката семинария на Фарн, споменавайки за отец Фортунат Бакалски, пише за него в писмо от 7 юни 1962 г., че като ученик е бил ученолюбив, богобоязлив и благоразумен. Отец Хуго Дитман пък го помни, като най- интелигентният и най-добрият ученик в целият клас.

На 9 август 1931 г. Петър Бакалски постъпва в новициата на Капуцините в манастира в Клаузен (Chisa), тоест започва период на изпити, за да бъде приет в капуцинския орден и да стигне до свещеничеството. Периода на новициат за младежа е много труден, но Петър успява да го завърши успешно и на 10 август 1932 г. дава първите си обети на послушание, целомъдрие и бедност. По време на новициата приема новото си, монашеско име – Фортунат.

След обетите от. Фортунат започва през 1932г. да следва в лицей по философия и богословие, които завършва през 1938 г. На 25 септември 1938 г. е ръкоположен за дякон, а на 18 юни 1939 г. е ръкоположен за свещеник в катедралата Св. Лудвиг“ в гр. Пловдив. След завръщането си провинциалният предстоятел го изпраща в Рим, където между 1939 г. и 1942 г. следва в Папския Източен Институт (Istituto Orientate), който завършва с докторат. Темата на доктората му е: „Апостолическата дейност на католическите мисионери в България през ХVII век“. През 1942 г. Професор Г. Хофман, йезуит, представяйки докторската дисертация на отец Фортунат казва, че е едно истинско, полезно и твърде сериозно дело, способно дори да поправи някои грешки направени от българските историци. През 1942г. от Фортунат преподава италиански и латински език в Салерно, а в началото на 1943 г. се завръща окончателно в България.

Пристигнал в София, е натоварен с много служебни задължения свързани с живота на капуцинската общност и апостолат между католиците в столицата. Енориашите го помнят като добър човек, обичащ всички, въпреки че понякога бил строги взискателен. Сътрудничи в издаването на вестник „Истина“, а след арестуването на от. Дамян Гюлов от 22 ноември 1947 г. е назначен за отговорен редактор на вестника. Отец Фортунат се включва с радост в енорийските дейности, а особено в разпращане на вестник „Истина“, чрез министрантите и другите младежи. По това време е назначен и за настоятел на братята Капуцини на манастира в София. През 1949 г. издава книгата „Литаниите на блажена Дева Мария“.

Политическата и религиозна ситуация в България става все по-тежка. Комунистическата власт започва репресии срещу католиците, първо скришом, а след това явно. На 8 декември 1948 г. по време на една своя проповед в село Генерал Николаево отец Фортунат говори за мъченичеството, като за нещо предстоящо, а на вярващите припомня: „Трябва да бъдете подражатели на вашия съгражданин Михаил Добромиров, който… умря като мъченик през XVIII век“.

И наистина, започва период на голямо изпитание за вярата. На 17 февруари г. е приет закон за религиозните общности, с който започва унищожението на всички външни изяви на Католическата Църква в България. Държавната власт предлага на вестник „Истина“ сътрудничество, но епископската конференция не приема компромис и решава вестникът да преустанови своята дейност. Последният брой излиза на 28 май 1949 г.

Започват масови арести Този период от историята на Католическата Църква в България можем да сравним с тъмна, безлунна нощ. В Софийският манастир на капуцините първо е арестуван от. Дамян Гюлов, а след него от. Роберт Прустов. След тези събития епископ Иван Романов Романов с писмо от 23 май г. назначава отец Фортунат за енорийски свещеник на църквата „Св. Йосиф“ в София. В писмо до Генералния предстоятел на капуцинския орден в Рим с дата 19.03.1949 г. отец Фортунат Бакалски пише: „Смятам, че се намираме в началото на все по-големи ограничения. Наблюдавайки общото положение на Църквата зад желязната завеса не можем да очакваме нищо добро. Накрая се препоръчваме на молитвите на целия Орден, за да бъдем полезни за прославата на Католическата Църква и серафическия

Орден и да издържим в борбата подбудена срещу Църквата. Ние не се страхуваме от борбата и се надяваме, че няма да липсва благодатта и че един ден може би и Вие ще разберете, че също и в България е имало малки братя като онези мъченици от Мароко“.

След известно време и той е арестуван на 8 юли 1952 г. Придружаван от милиционерите, отец Фортунат излизайки от къщи се кръсти и започва да пее тържественият химн „Тебе Боже, хвалим“. В отговор чува от милиционера: „Няма защо да пееш, там, където те заведем, там ще пропееш!“. Отец Фортунат умира в затвора в София без присъда, след ужасни мъчения, вечерта на 31 юли срещу 1 август 1952г. Сестра Габриела Атанасова Босилкова от института „Про Ориенте“си спомня за своя разговор с чичо си монс. Евгений Босилков в затвора така: „След това той ни запита какво знаем за отец Фортунат Бакалски. Казахме му, че на 15 август в църквата „Св. Йосиф“ в София дойде след Литургията един пощальон, който носеше една бележка, на която пишеше, че отец Фортунат е починал от естествена смърт. Но монсиньор Босилков ни каза, че отец Фортунат е убит зверски. „Бяхме в съседните килии, продължи монсиньор Босилков, и аз чувах неговите викове и крясъци, когато го измъчваха. По едно време при мен дойде моя следовател и ми каза: „Босилков, искаш ли да видиш Фортунат, за да знаеш какво те очаква и тебе? Отговорих му, че е достатъчно това, което чувам“.

В официален медицински доклад се говори за смърт от двойна бронхопневмония. Съобщението за смъртта му излиза на 1 август 1952 г. Никой не знае къде се намира тялото на о. Фортунат, мъченик за вярата. Светата римска конгрегация за обреди отваря на 3 май 1985 г. процес за беатификацията на отец Фортунат Бакалски, капуцин, заедно с този на монс. Евгений Босилков.

 

 

XXX седмица год. II понеделник

 

ПЪРВО ЧЕТИВO

Четене от посланието на Свети Павел Апостол до ефесяни   4,32-5,8

Братя:

Бъдете един към друг добри, състрадателни, прощавайки си един на друг, както и Бог ви прости в Христа.

И тъй, бъдете подражатели на Бога, като чеда възлюбени, и живейте в любов, както и Христос ни възлюби и за нас предаде Себе Си принос и жертва Богу за приятно благоухание.

А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменават между вас, както прилича на светии; нито пък срамни и празни думи и смехории, които са неприлични, а наопаки да се чува благодарение.

Защото това трябва да знаете, че никой блудник, или нечист, или користолюбив, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога. Никой да ви не прелъстява с празни думи, защото заради всичко това дохожда гневът Божи върху синовете на неверието. И тъй, не ставайте техни съучастници.

Вие бяхте някога в тъмница, а сега сте светлина в Господа: постъпвайте като чеда на светлината.

Това е Божие слово.

 

ОТПЕВЕН ПСАЛОМ                (Пс 1,1-2.3.4 и 6)

О Да бъдем подражатели на Бога, като възлюбени чеда.

 

Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивци, в пътя на грешници не стои, и в сборището на развратители не седи; а в закона на Господа е волята му, и върху Неговия закон той размишлява денем и нощем. О

И ще бъде като дърво, посадено край водни потоци, което дава плода си в свое време; и чийто лист не вехне, и във всичко, що върши, ще успее. О

Не тъй са нечестивците, не тъй, но те са като прах, що вятърът измита. Защото Господ знае пътя на праведните, а пътят на нечестивците ще погине.  О

 

АЛИЛУЯ

О Алилуя. Твоето слово, Господи, е истина; освети ни с исти. О Алилуя.

 

ЕВАНГЕЛИЕ

+ Четене от светото Евангелие според Лука (13,10-17)

В онова време:

Една събота Исус поучаваше в тяхната синагога. И ето, една жена с немощен дух от осемнадесет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи.

Като я видя Исус, повика я и рече й: „Жено, освобождаваш се от недъга си!“ И сложи ръцете си върху нея, и тя веднага се изправи и славеше Бога.

При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Исус в събота изцери, заговори и рече на народа: „Шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден.“

Господ му отговори и рече: „Лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота? И не води ли ги да ги пои? А тая дъщеря Авраамова, която Сатаната е свързал, ето вече осемнадесет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден?“

И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам, а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него.

Това е слово Господне.