БЛАЖЕНИ НИЧЕФЕРО ДИЕЗ И ДРУГАРИ
ОБЩНОСТ ОТ ПАСИОНИСТИ МЪЧЕНИЦИ
МЪЧЕНИЧЕСТВО В МАНЗАНАРЕС: 23 ЮЛИ 1936 ГОД.
МЪЧЕНИЧЕСТВО В КАРАБАНКЕЛ БАДЖО: 23 ЮЛИ 1936 ГОД.
МЪЧЕНИЧЕСТВО В УРДА: 25 ЮЛИ 1936 ГОД.
МЪЧЕНИЧЕСТВО В ЧУДАД РЕАЛ: 25 СЕПТЕМВРИ 1936 ГОД.
МЪЧЕНИЧЕСТВО В МАНЗАНАРЕ: 23 ОКТОМВРИ 1936 ГОД.
ПРИЗНАВАНЕ НА МЪЧЕНИЧЕСТВОТО: 28 НОЕМВРИ 1988 ГОД.
ПРИЗНАВАНЕ ЗА БЛАЖЕНИ: 10 ОКТОМВРИ 1989 ГОД.
“ Дай ми благодатта да бъда истински последовател на Христос и да пролея кръвта си като негов мъченик… И ако ме убият за Христос, ще се върна в семинарията… Можете да се гордеете, че имате скоро син мъченик в небето… Ако е необходимо тръбва да бъдем разположени и да умрем мъченици… За кого друг бихме могли да умрем, ако не за Исус Христос?… Да умра за Христос е било винаги моя блян.” И каквото пишат разделени на практика от всички, някои от 26- те мъченици пасионисти от Даймиел. Задължението е ясно, желанието горещо, решението твърдо. Не бяха следователно достатъчни заплахи, мъчения и разстрелвания, за да ги накарат да отстъпят от героичната си преданост към евангелието. Жертви на омразата, свидетели на любовта.
“ Граждани на Голгота”
Мъченичеството на 26-те пасионисти се извършва през 1936 година в началото на гражданската война в Испания. Даймиел е едно градче с около 16000 жители, разположено на около 150 км. южно от Мадрит. В местността през жестокото преследване бива очистено повече от 40 % от духовенството. В околността на Даймиел Пасионистите имат голяма къща и се грижат за светилището наречено “ Христос на Светлината.” Тук се пази и всъщност тук се почита голямо разпятие: и от Разпятиего монасите получават всеки ден светлина и сила за духовното си поприще. Общността се състои от 30 монаси включваща: свещеници братя, студенти, никой от тях не се намесвал в политически въпроси. Живеят все пак в обстановка на политическа неустановеност, на жестока омраза спрямо църквата и стават невинни жертви. Към общността се прибавя и провинциалът Ничефоро Диез, който предвиждайки трудни дни за събратята на 4 юни 1936 год. се завръща в Испания от посещението си в новите утвърдявания в латинска Америка. На 15 юни със своите съветници програмира новата учебна година и после решава да посети общностите. Поради неизвестни причини променя датите на посещенията. Минава през Мадрид, за да поздрави семейството си и в деня на 13 юли е в Даймиел. Иска да остане близо до своите монаси, най- вече при младите студенти, за да им бъде подкрепа и пример.
На 18-ти избухва военен бунт. Следващия ден, неделя, в църквата на пасионистите при отслужването на литургията в 7 часа има много малко хора. В страната всички църкви са заобиколени от войници: го разказва на портала една стара госпожа и го подтвърждава в общността Отец Зеноне Мерино, който се завръща в манастира след като е бил отслужил мисата в селото близо до старческия дом. Манастирът бива претърсен от хора, търсещи оръжия. на 20-ти Отец Джустинияно и брат Бенито отиват в селото, изпратени от началника, за да разузнаят по- точно. Биват разпознати дори и в цивилни дрехи: военните ги отвеждат в народния дом и ги подлагат на при часов разпит. През нощта друго претърсване без полза. Всички вече са убедени, че нещастието сега започва. След обяд на 21-ви началникът иска от кмета закрила двама мъже от гражданската охрана, но бива уверен че нищо няма да се случи. Напротив… След последните молитви и благословията на провинциала, всеки се оттегля в стаята за нощната почивка. Към 23.30 часа общността бива грубо събудена от въоръжени военни, които нареждат непосредствено изпъждане.” Манастирът, ще кажат трябва да служи за друго нещо.”
Провинциалът уведомен от портиера, събира монасите в църквата. Облечен в стихар и епитрахил, отваря дарохранителницата взема потира с осветените причастия и отправя към събратята развълнувани и трогателни думи за поощрение и надежда. В тъжния момент нарушава нощтната тишина и слиза като предсмъртно причастие в сърцето на събратята “ граждани на Голгота, казва, това е нашата Гетсиманска градина: При мъчителната вероятност за смъртта нашата природа се плаши и унива заради това Исус стои с нас. Аз съм тук, за да ви дам този, който е силата на слабите. Исус в началото на страданието си бе утешен от един ангел, ние сме утешени подкрепени от него самия. След малко ще бъдем с Христос. Граждани на Голгота. Насърчавам ви да умрете за Христос. На мен се полага задължението да ви влея смелост и аз самият се чувствам насърчен от вашия пример.” Думите на началника са предадени от споменатия Отец Зеноне, който ще бъде затворен като другите събратя, но ще се избави от смъртта.
Отец Ничефоро раздава опрощението на тайнството, приема го и той от началника Отец Джермано и всички приемат причастието с необикновена набожност. Цялата общност на пасионистите се тръгва към мъченичеството. Монасите се връчват на военните останали да чакат вън. Отец Ничефоро ги кани да ги изтезават веднага на същото това място, тук в манастира, а не като питомни зайци в открито поле. Но те ги уверяват, че не искат да ги убият, броят ги, карат ги да вървят по двама и ги завеждат до вратата на гробищата. Тук нареждат да напуснат града, да се разпръснат и да не се връщат повече назад. Монасите са сигурни, че отиват към мъченичеството. Прегръщат се братски и се целуват разчувствано: срещата е в небето. Ще се видят отново в рая. Разделят се на групи ( във всяка група има поне един свещеник, за подкрепа и утеха на младите студенти ) и се придвижват към различни посоки. Преди последния поздрав провинциалът връчва на всеки монах малка сума за случайни нужди. Пасионистите претърпяват мъченичеството на различни места и по различни начини в разстояние на три месеца. Първите на 23 юли, последните на 23 октомври. само петима се спасяват и ще разкажат събитията. В паметта си ще запазят за винаги спомена за това жестоко нещастие, а в сърцето оплакването за едва докоснатото мъченичество. 26-те мъченици ще бъдат обявени за блажени от Йоан Павел ІІ- на 01.10. 1989 година.
Омраза и любов
Първата група от 12 монаси е задържана в Манзанарес. Тяхното пристигане в града е съобщено с непристойно известие адресирано от един бунтовник до брат му7” Ще преминат оттам Пасионистите от Даймиел. Прясно месо, а ! Не го изпускайте!” Групата се състои от провинциала, девет студенти и двама свещеника. Прогонени извън железопътната гара, биват заведени до пътя и разстреляни. Умират веднага студентите Епифанио Сиера, Абилио Рамос, Захария Фернандез, Джузепе Есталайо. На Отец Ничефоро, който ранен гледа усмихвайки се небето бива ритнат по милост. Тяхните тела са прибрани и пренесени в гробищата. Студентът Фулдаженцио Калво, закаран в болницата тежко ранен и оставен на пода по нареждане на военните умира от изтичане на кръвта след два часа без да дойде в съзнание.
Другите шестима от групата двама свещеника Илдефонсо Гарчия и Джустинияно Куеста и студентите Еуфразио Де Челис, Томазо Куартеро, Онорино Карачедо и Джузепе Мария Куартеро остават ранени на земята. Обиждани и удряни с ритници от съпругите на военни. Идва Червеният Кръст, който ги откарва в болницата където са подпомогнати любезно от милосърдните сестри. Една помощ, която продължава малко дни. Сестрите всъщност биват изгонени от болницата на следващия първи август. Трогателни са показанията които ни остават за тези монаси: показват се бодри, понасят силно мъката, прощават на преследвачите, проявяват радост, че са пасионисти, оплакват се, че не са умрели като мъченици. Палачите пожелават бързо оздравяване на монасите, защото щом излязат от болницата смъртната присъд ще бъде веднага изпълнена. Някой лекар добронамерено забавя обявяването на случайното оздравяване. Едва придобили малко сили ранените са принудени да вършат някакви услуги като готвачи, болногледачи. Без друго са принудени да обслужват самите палачи и бунтовници, които им се подиграват бълвайки още ненавист и обиди. На 23 октомври са махнати с извинението, че управителят на Чудад Реал иска да ги срещне за доказателства. но монасите вече са разбрали. Отец Илдефонсо дава опрощение на всички, а той лично го получава от Отец Джустинияно. В околността на Манзанерес са ги свалили и биват разстреляни. Една група намира смъртта на 23 юли в Карабонел. Съставена е от: отците Джермано Перез и Филипо Валкобадо, братята Анакарио Бенито и Филипо Руиз, студентите Маурилио Мако, Джулио Медиавила, Джузепе Озес Саинз, Джузепе Мария Руиз, Лаурино Проано. Отправени към Мадрит биват задържани на гарата на Чудад Реал на 22, малко преди обяд. Един служител от министерството на вътрешните работи ще свидетелства: “ Монасите вървяха един след друг завързани за врата с едно и също въже… забелязах, че един ( студент Джузепе Озес Саинз ) губешекръв зад ухото. Чух че казват, че му бяха хвърлили една тухла докато минаваха близо до строящата се сграда по продължение на пътя. Всички бяха облечени в цивилни дрехи, но се разбираше добре, че бяха монаси по тяхния начин на действие и поскромността и смирението с които приемаха ругатнити”. Същият свидетел, който поради службата си ще разговаря надълго с монасите, ще каже още: “ Не видях никога нищо лошо от тяхна страна срещу враговете им. По- скоро любезна бодрост и мир, дори и при монаха ранен с тухлата. Напълно съм убеден, че са били осъдени на смърт вече в Даймиел и че това нареждане биваши предавано по телефона от една станция на друга. Мъртви са , защото са монаси и без да окажат съпротива.”
По нареждане на управителя бил им даден пропуск за столицата. Този билет за свободен пропуск ги определя като монаси пасионисти от Даймиел ще бъде тяхната присъда, тъй като това не влиза в намеренията на управителя. Монасите следобяд вземат отново влака отправени за мадрит. Според правдоподобни показания слизат в Карабанкел Баджо при зазоряване. Задържани от милицията, предупредена както обикновено биват разстреляни един след друг.
Един свещеник от групата ( Отец Джерамо или Отец Филипо ) иска да бъде убит последен: бива удовлетворен сред смях и подигравки. Между това опрощава събратята, които биват убити. Накрая изглежда, че милиционерите искаха да го пощадят, но той казва: “ Мястото ми е близко до пожептваните братя.” И бива убит. Докато телата им биват преглеждани от лекаря, влиза един войник, който нагло подхвърля: “ Тази сган няма повече да ни досажда.”
Една група съставена от Отец Пиетро Ларго, от брата монах Бенито Солана и студента Феличе Угалде, през новите се отправя към град Малагон, с намерение да продължи към Мадрид, където ще бъдат приютени от една сестра на Отец Пиетро. Вървели целият ден на 22. По пътя се спират да поискат вода до една мелница, от хора гостоприемни и приятели. Задържани на 23 юли са затворени в една малка стая в общината на малагон. “ Имаме с нас три големи риби. това са монаси от Даймиел “ , казват военните. Биват впоследствие придружени до спирката, за да вземат влака и между това са съобщава тяхното минаване. В Урда, провинция Толедо, са чакани от бунтовници, които ги принуждават да слязат. Сред обидите от хората, са разстреляни в околностите до спирката на 25 юли. Други седем монаха тръгват към Чудад Реал. Но вземат различни пътища. Отците Зеноне Мерино и Паоло Вега, студентите Гонзало Чирауки, Андреа Гойя и Мелитоне Алонсо през нивите; обаче Отец Джанпиетро Бенгоа и монахът брат Паоло Мария Леоз вървят по главния път. Пристигат всички в Чудад Реал където пътищата им се разделят пак. Първите петима още млади биват спрени и предадени на полицията. Получават заверка за мадрит където остават през войната. През 1939 год. ще излязат от затвора и ще разкажат какво се е случило на общността мъченица в Даймиел. Отец Джанпиетро и брат Паоло Мария с други монаси от различни духовни братства се спират в един скромен пансион. Собственичката ще даде назидателно свидетелсване за държанието на монасите. Прекарват времето в молитва, четене духовни четива и работа. Отец Джанпиетро узнава за смъртта на събратята: с телеграма уведомява главното управление на Пасионестите. новината ще бъде взета и отпечатана в Осерваторе романо. Между това Отец Джанпиетро изповядва и насърчава тези, които живеят с него. За себе си иска от Господа благодатта на мъченичеството и се подготвя за страданието като носи власеница. Препоръчва на стопанката на пансиона:” Ако някой дойде да ни вземе, за да ни разстреля не хранете омраза нито ненавист към него, дори и да се отнесат към нас по най- лош начин. Господ го позволява за нашето освещаване. Брат Паоло Мария помага в кухнята, грижи се за курника, работи като обущар. Всичко това, за да бъдат колкото се може по- малко в тяжест. Поради издаване на тайната от някои посетители, те биват разкрити. Сутринта на 24.09. милицията ги задържа и води в затвора. През нощта ново преместване в близкото село Карион от Калатрава. Следващия ден са разстреляни докато отец Джанпиетро пригръщайки разпятието вика:” Да живее Христос Цар.”
С това нещастие не само общността от Даймиел, но и цялата монашеска област от Светото Семейство към която принадлежат монасите, понася тежък удар. Бъдещето изглежда жестоко орязано най- вече защото много от мъчениците са млади и представляват лъчезарна и обещаваща пролет. Шестнадесет от тях не надминават и 21 години. Най- младият Джузепе Мария едва има 18 години. Само петима са навършили 40 години и двама 50 години. Петнадесет са още студенти и се подготвят да станат свещеници. Мечтаят вече да отидат в мисия в чужбина главно във венецуела, Куба и Мексико, където религиозната област се е смело натоварила с усилено апостолство, което изисква винаги наличие от нови сили. Но са решени преди всичко да станат светци.
