Блажени Бернардо Силвестрелли

БЕРНАРДО СИЛВЕСТРЕЛИ

–   “ ВТОРИ ОСНОВАТЕЛ ” –

Роден на                                               7  ноември 1831 год.

Полагане на монашески обети        28  април 1857 год.

Починал на                                          9  декември 1911 год.

Блажен на                                          16  октомври 1988 год.

            Интересен младеж, хубав, висок на ръст, строен с добре оформени крайници. Високо и спокойно чело. Много черните и пронизващи зеници свидетелстват за острата му духовност, докато веждите малко ниски и гъсти придават на това лице впечатление за лека тъга. После мил, учтив, много любезен привлича на пръв поглед благосклонността на всички. Обича да рисува. На 23 години е. Красив младеж. Няма какво да се каже. Нарича се Чезаре Пиеро Силвестрели. Ще живее до около 80 години. Оттеглил се да чете в края на живота ще се намери богат с по- привлекателни краски. Свят живот и изпълнен с по- истински смисъл от думата.

            За спомен едно разпятие.

            Трети от седемте деца, Чезаре се ражда в дворец от древния Рим, на площад Минерва, на 17 ноември 1831 год. Кръщават го в същия ден. Бащата Джантомазо е Тоскански благородник ( Витербо ), майката е тереза Гоцани от маркизите на Св. Георги от Казале Монферато ( Александрия ). Знатното семейство притежава жилища в града, обширни имения в римското поле и отглеждане на расови коне. Двама братя на Чезаре ще вземат дейно участие в италиянската история. Луиджи ще бъде народен представител в Народното Събрание. Племенникът Томазо Титони ще бъде сенатор и министър на външните работи в правителствата на Джолити ш нити. семейството има в къщи готвачка, двама прислужници, една възпитателка за момичетата, духовен домашен учител в помощ на занимания и християнско възпитание.

            До 16 години Чезаре, обичащ много учението надарен с необикновени качества, посещава римския колеж на Йезуитите. Благороден по- рождение, обича скромността, природата и лова. Често го виждат съсредоточен в дълги размишления в домашния параклис, където бива отслужвана мисата с него, който изпълнява службата на послушник. Домашният учител Дон Франческо Паолини от Сантарканджело от Романя, който го следва в християнското поприще, е особено удовлетворен от това. Чезаре расте в общество белязано с политически тревоги и от възродителното движение. Безупречен и жизнерадостен е вече достигнал 23 години. И вече е изпитал мъката и то най- дълбоката. През 1832 год. умира брат му Джузепе, през 1845 год. сестра му Катерина, през 1848 год. майка му и през 1853 год. баща му. Тези борби го белязали. Но възпитан по християнски не претърпява неповторими разстройства. Въпросителни върху бъдещето не му липсват. Една непредвидена почивка в манастира на пасионистите в Свети Еутицио му втълпява нещо което той не успява да забрави… Смъртта после на близак човек измъчван от дявола и от тежки въпроси на съвестта прави въпросителните още по- остри и належащи… През 1854 година позволяват един месец за молитва и размисъл в пасионисткия манастир на светците Йоан и павел. В началото се подарява едно разпятие от слонова кост на всеки от вътрешните На тяхното очудване се обяснява:” Не може никога да се знае какво ще се случи.” може би той вече знае. В къщи не ще се върне вече. Брат му свободомислещ подозира нещо и тича към него умолявайки го да промени намерението си. Но безполезно. Чезаре отива на Сребърния Връх, за да влезе като послушник и да се подготви за живота на пасионист. Носи със себе си свидетелството от заместник кардинал от Рим. Младежът, тук се чете “ блести с нравствена непорочност, с особено благочестие и монашеско старание.“”Принуден е заради това да прекъсне като послушник след един месец поради здравословни причини и странно да се каже с неговия жизнирадостен нрав, че е “ много завладян от мрачно настроение.” Идка и получава да остане също в манастира. Учи богословие в подготовка за свещеник, поднасяйки на всички образ на умен и духовно обвързан младеж.

            На 22 декември 1855 год. е ръкоположен за свещеник от образцовия епископ Джузепе Молажони някога владика пасионист в България. Възстановил здравето си подновява молбата да влезе при Пасионистите. Изпратен е в Моровале където пристига на 01.04 1856 год. Този път здравето не ще даде досади и младежът ще се покаже “ радостен като никога.” Облича расото на 24.04 като взема името Бернардо Мария. Следващия 10.09 го настига един изящен осемнадесет годишен произхождащ от Сполето, бъдещият Габриеле на Прескръбната. Бернардо го гледа изпитателно и се пита учуден: “ Ще успее ли това конте?” Ще останат заедно почти една година съревновавайки се в святостта. Заместник учителят Отец Нарберто Касинели ще пише, че Бернардо “ отиваше преди всичко в упражняване на добродетелите без изключение на Габриеле на Прескръбната. И Габриеле бива поверен като брат именно на Бернардо, от него получава първите използвани пасионистки указания. достатъчно малко дни и Бернардо забелязва, че Габриеле напредва действително, оправя веднага шегата, мнението и предсказва: “ това конте ще изпревари всички.” На 28.04 полага монашеските обети. Свидетели са Габриеле на Прескръбната и Норберто Касинели. След свършване на учебните занимания започва дълго време в служене на събратята: служене, което ще трае 45 години до навечерието на смъртта. През 1861 годи. е преподавател и директор на студентите богослови. От 1865 год. до 1869 год. е учител на послушниците, за тази работа е необходимо двойно разпределение от светия престол така като Бернардо няма още 35 годишна възраст и 10 години обет. Заема после длъжността на началник и провинциален съветник. През 1876 год. заема мястото на провинциала, починал преди да му е изтекло пълномощието. През 1878 год. ( няма още 47 години ) е избран за главен игумен на духовното братство. Протоколът на съвета на канониците говори за истинска мъка и горчива скръб на бернардо, който с най- смирени чувства уверява, че се признава за неспособен да изпълнява тази длъжност и моли да бъде освободен. Трябва да се намеси пратеникът на папата, кардинал Лоренцо нина, за да го накара да приеме. Ще остане като ръководител на духовното братство с едно малко прекъсване до 1907 год. и ще бъде преизбран винаги още при първото гласуване.

            При всеки избор Бернардо се обявява за неспособен да ръководи духовното братство, но отците избиратели не отстъпват: виждат у него и виждат добре съвършен началник просветен и прозорлив, бодър и решителен, мъдър и проницателен, находчив и способен за обощение, свързан със здравите обичаи и отворен към молбите на новото с широк мироглед и точен в намеренията. Постоянен у него е зовът към основателя Павел от Кръста и старанието да се “ Връща към началото”. Решава, воден от благоразумието и след здраво разбиране. Кротко и бащински се отнася и когато е принуден към отзовавния и вземане на необходими мерки. И после преди всичко тази мъдрост плод на молитвата и следователно дар Божи.

            Кой по- добре от него може да ръководи духовното братство? На съвета на канониците от 1893 год. Бернардо, за да избегне бедата отказва напълно да участва в съвета на църковното управление. Но докато се отдалечава от Рим, му се явява Св. Габриеле. Бернардо променя пътя. Малко е да се каже бива избран при първото гласуване. Този път за очудване на всички приема без да каже дума. Само той знае защо. Бернардо в последствие като разказва случката ще обясни:” Това момче направи от мен един простак, еминно простак.”

            Два пъти отказва молейки папата да го освободи от задължението. През 1907 год. ( вече на 76 годишна възраст ) папа пий Х неохотно приема отказа установявайки неговото много лошо здравословно състояние, иска обаче да запази названието почетен генерал, главен ръководител. Той се шегува тук като се определя “ генерал без войници.”

                        Дълго и озарено служене.

            Времето на главното ръководство на Бернардо се нарежда сред най- трудните на духовното братство ту с вътрешни въпроси, които се дължат на числиния растеж и на присъствието при нови народи, ту на политическата буря, която докарва премахване на духовните ордени. Въпросите, които веднага трябва да се заемат не са малко: да се отворят отново или отворят нови манастири след премахването, да се работи за разширяването на ордените, да се спаси духът заплашван от някои, които искат да отхвърлят на второ място съзерцателното измерение и задружното наследство от основятеля, да олицетвори дара на конгрегацията родена в Италия в нови образованости и различни жизнени порядки. Въпроси които Бернардо разрешава всички превъзходно. Светият главен ръководител призовава непрекъснато да бъдат верни на основателя. Работейки в тези насоки среща големи радости, но и се сблъсква с неибежни огорчения и противоречия. Бернардо изживява радостите с признателност, пресреща бурните времена бодро ако и огорчен, търпелив но решен, смирен но твърд. Бернардо свързва името си с много основавание в Италия и чужбина. По време на първото му пълномощие като началник на духовното братство изживява необикновено процъфтяване на деятелност, на служители и нови монашески домове. При неговата смърт е удвоен броят на монасите, на домовете, на провинциите. Открива нови манастири освен в Италия, но и Мексико, Австралия, Англия, Франция, Холандия, Ирландия, Сащ, Чили, Испания, Аржентина. Със задължителни разрешения използва богатото си бащино наследство за благото на конгрегацията. Откупува манастири, придобива нови, украсява църкви, помага на бедните. За себе си не задържа нищо. Живее бедно и умира беден.

            Основава семинарии където приема момчета желаещи да прегърнат живота на пасионистите. Почин, който ще принесе много утешителни плодове. Ща даде мъдри насоки за посветените в подготовката и самият той през 1890 год. ще прекара с радост част от времето си като преподавател по граматика на малките семинаристи. За подготовката на послушниците ще напише “ Духовни занимания”. Предсказва като благоразумен човек, че монашеският обет ще бъде първо времене, а после вечен. Това, което впоследствие ще стане закон на църквата, както ясно е предречено от него. Открива в Рим в главната къща международен университет с положителни успехи както за отделни така и за цялото самейство на пасионистите. Дава решителен подтик в човеколюбието, просветено и рулигиозно възпитание в духовното братство. С Бернардо учреждението придобива ясно международно измерение. Никаква възрастова връзка не отбягва от неговата облага и намеса. Внимателен е към големите върпоси, които вълнумат конгрегацията, но и към дребните, които засягат отделени монаси. не презира да изпрати някоя особена промивка на някой млад студент богослов загрижен за косопада. Не счита за загубено време да изготви пакети и да ги изпрати на този, който търси клещи малки прибори за работа, за броеница. Пристига при всички с превъзходно милосърдие. Обслужва конгрегацията, чийто син  се чувства с майчина преданост до пълно себеотдаване. Пише прелестни и интересни книги, обработвани в откъса време: предметът е богословието на монашеския живот, духът на духовното братство, примерните и образците от живота на пасионистите. В писанията, истински скъпоцености по отшелничество и история от първите пасоинистски времена, превежда желанието да препрати на потомците истинския дух на основателя и на тези, които най- добре са го олицетворили. Иска да не бъде изгубено такова богатство от святост. Пише, за да въодушеви събратята, за да оформи религиозното и пасионискто съзнание. Изпраща пасторални писма, разговаря с всички, посещева общности както в Италия така и в чужбина, поощрява всекиго да бъде верен на пасионисткия дар. И това е неговият пример. Безупречен във всичко бива наречен: “живо правило” и приветстван като “ втори основател”. С течение на годините не угасва тласъкът даден от Бернардо на конгрегацията. Напротив продължава още и днес. Уважаван от папите заради неговата светост и заради неговите човешки качества. Лъв ХІІІ го нарича “ пресвет човек “. Пий Х казва на Пасионистите:” Вие имате светец за главен началник.” Много, но безполезни опити, за да го направят кардинал. Бернардо все решително отказва поставяйки помежду посредничеството на влиятелни личности, за да убедят папата да го оставят в усамотението на манастира. Но и папите се доверяват на посредници, за да убедят Бернардо да приеме кардиналската шапка. Последният опит е направен през 1909 год. от принц Александър Русполи по поръчка на папа Пий Х. Бернардо приема предложението с усмивка, тпосочва с пръст стената на стаята и отговаря:” Кажи на светия Отец, че ока ми изпрати кардиналска шапка, ще я окача на този пирон…” Бернардо е целия напът към вечността. Друго освен кардиналска багреница. Последните си години прекарва в усамотение, ако и не винаги успява да се скрие. Всеки иска утехата от една негова дума, светлината от един негов съвет, един спомен в неговата молитва, благодатта от една негова благословия, радостта от една среща. Сменя често манастир, за да удовлетвори началниците и общностите, които го изискват, за да избегне постоянните посещения, които го отвличат от съсредоточаването на мислите, от страх че едно продължително пребиваване се явява като следствие от тяжест към събратята, които напротив го чувстват като благословиа. На 16.06 1991 год. след дълги странтвания пристига в Мориконе. Живее радостно заедно със събратята давайки на всички пример са смирение, молитва и любезни беседи. В деня преди навечерието на смъртта дава на монаха санитар да разбере, че смъртта наближава и като обяснение добавя стихчето от псалм 21:” Каква радост когато ми казаха да отидем в къщата на Господа.” Умря, както го беше предсказал, от едно падане докато се изкачваше по една къса но стръмна стъбла. На 19.12.1911 год. Йоан Павел ІІ го обявява за блажен на 16.10.1988 год.

            На 31 май 1908 год. се случи тържественото обявяване за блажен на Габриеле на Прескръбната. При това обстоятелство Бернардо се намираше в Рим като председател на общия съвет на канониците. Всички отиват в “Свети Петър”, за да участват на тържествената служба. Студентите които тръгваха моли да го препоръчат на новия блажен. Той, станящият и въздържан предпочита да си стои в манастира, в тишината се подхранва с много сладки и вълнуващи спомени. Един ден Бернардо молейки за Габриеле беше казал: “ Това момче ми го постигна, но и аз ще го настигна.” Историята ни казва, че е успял.